Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Бих искал да ви помоля за услуга, мистър Лойд. Ще поръчате ли на вашите хора да си отварят очите за Дърам?

— Онзи в тунела? Не знам — Лойд се изхрачи и се изплю на студената земя. — Убийствата не ми допадат, но не обичам и да помагам на ченгета. Нищо лично, има и по-лоши от вас.

Лангтън се усмихна.

Когато стигнаха пред портата на входа, инспекторът каза:

— Не знам дали Дърам е убил Кеплер и е обезобразил лицето му, но ако не е, то положително знае кой е виновникът. Сигурен съм. Точно както съм сигурен, че смъртните случаи, с които се занимавам, са нещо повече от съвпадение.

Лойд загледа мъжете, които пазеха входа на лагера.

— Ще се изненадам, ако вашият Дърам излезе жив от тунелите. Страшно място са — никой не знае докъде водят. Сигурно вече лежи мъртъв в някоя шахта или отходна тръба. Или на дъното на реката.

— Възможно е. Но ако Дърам е убил човек — може би и повече от един — то хората в лагера са в опасност.

Лойд кимна.

— Ще си отваряме очите.

Лангтън му протегна ръка. След миг колебание, Лойд я стисна. Докато крачеше обратно към входа на Пиър Хед край незавършената сграда на „Ливър“, инспекторът мислеше дали точно в този момент, точно под краката му Дърам не се бореше за живота си нейде из тунелите. Мрак, студ, слузеста влага, дом на плъхове и хлебарки. Лангтън потрепери.

Може би не трябваше да съчувства чак толкова на беглеца. Ако Дърам нямаше нищо общо с убийството на Кеплер, защо беше побягнал така? Лангтън не обичаше поговорката Няма дим без огън , но навярно зад постоянните бягства на Дърам все пак се криеше някаква вина.

А може би бягствата бяха продиктувани от друг мотив — страх. Страх да не го сполети участта на Кеплер от ръката на Кеплеровия убиец.

Тежкият тътен на електрическия влак накара инспектора да погледне нагоре към арката, отвеждаща железницата към Свода, и скрила докерите отдолу от дъжда. От мястото си, близо до една будка за тютюн и цигари, сякаш израсла от близката подпорна колона, инспекторът ясно виждаше великия мост. Колко далеч беше стигнала инженерната мисъл, колко бързо се беше променил животът. После влакът отмина и някъде далеч от юг долетяха звуците на военен оркестър.

— Сигурно са гвардейците от Почетната рота, свирят при офисите на Компанията. Сутринта ги видях да маршируват натам.

Лангтън се извърна и видя собственичката на будката, надвесена през прозорчето, образувано от натрупани кутии с пури, цигари, лули и стъклени буркани с тъмен тютюн.

Възрастната жена придърпа по-плътно шала на раменете си и продължи:

— Чудна гледка ще са гвардейците, спор няма, всичките с хубавите униформи и с конете с лъснатата сбруя. Последните дни от мене пазаруваха повече войници и офицери, отколкото през цялата минала година. Голям мерак им е тютюнът, ей! Ама и Нейно величество ще се зарадва като ги види, такива хубавци са.

— Така е — усмихна се в отговор Лангтън и се обърна да си върви. В следващия миг замръзна на място.

— Нещо да ви предложа, сър?

Точно пред инспектора, на стената на будката висеше огледална реклама на силните цигари „Капстън“. Соленият въздух беше изял част от металното фолио на гърба на стъклото, но достатъчно от него беше останало, за да отрази всичко зад рамото на Лангтън и да му го покаже ясно. Дали инспекторът беше виждал този мъж преди? Едър, набит, с черна работническа куртка и ниско нахлупен платнен каскет. Стоеше до железните стълби, водещи; нагоре към будката за билети за железницата, на пръв поглед задълбочен в четене на окаченото там разписание.

— Сър?

— Пакет… „Капстън“, моля.

— „Капстън“, сър, веднага. Шилинг и шест пенса.

Лангтън бръкна в джоба си за дребни и пусна монетите на плота пред жената. Тя зърна превързаните му ръце и вдигна поглед към лицето му, но каза само:

— И шест пенса ресто, сър.

Инспекторът плъзна ненужния пакет цигари в джоба си и пресече Уотър Стрийт. Бореше се с порива да се обърне и да погледне зад гърба си. Уотър Стрийт го изведе на оживената Дейл Стрийт, където витрините на магазините предлагаха накъсано отражение на случващото се назад, връщайки към инспектора начупените образи на минувачите. Лангтън разбутваше вълната от пешеходци и не сваляше очи от витрините.

Ето, в извитата витрина на една сладкарница се мерна отражението на мъж в черна куртка и сив каскет. Лангтън спря и заразглежда изложените торти и сладкиши; мъжът зад гърба му забави крачка, после се сля с тълпата, чакаща на трамвайната спирка. Изчезна, подобно на гущер, плъзнал се сред камъните под горещото трансваалско слънце.