Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Вашите хора?

— Доведох със себе си от Лондон неколцина свободни агенти — отвърна Фелоус. — Те са ангажирани само и единствено с височайшата визита. Възложил съм на няколко от тях преследването на Дърам. Затова искам да ме информирате незабавно за всички евентуални развития по случая.

Свободни агенти значи. Инспекторът отново се замисли за мъжа, който го следеше днес на улицата или — най-малкото — така се беше сторило на Лангтън.

— Майоре, а как ние ще знаем кои точно са вашите агенти?

— Не е нужно да знаете. Те няма да пречат на разследването ви. Всъщност съм убеден, че ще бъдат от помощ.

Лангтън продължи сам към кабинета си. Защо Фелоус не го беше осведомил досега за своите агенти? И защо беше толкова нетърпелив да намери Дърам? На Лангтън му стана ясно, че майорът навярно се е оказал в много деликатна позиция между интересите на кралицата, тези на ливърпулската полиция, на Компанията на Свода и на собствените си началници. Къде обаче се криеше същинският му интерес?

Лангтън мерна Хари да излиза от съседен кабинет и го повика:

— Кафето, Хари?

— На бюрото ви е, сър, заедно с малко сандвичи със сирене. Ако сержант Макбрайд не ги е довършил, де.

Лангтън се усмихна и продължи напред, но после подвикна:

— Хари, кой съхранява реквизитите на различните правителствени отдели? Телефонни номера и прочие.

— Мис Мартин, телефонистката, сър. Да ви ги донеса ли?

— Всякаква информация за Вътрешно министерство — с каквото разполагаме.

Петите на момчето затропаха надолу по стълбището, а Лангтън бутна вратата на кабинета си. Макбрайд със сандвич в ръка се надигна от един стол.

Лангтън махна с ръка.

— Седнете. Какво открихте?

Макбрайд досдъвка хапката, преглътна и каза:

— Доста работи, сър, но не знам дали нещо въобще ще ни бъде от полза.

Лангтън си наля кафе и си взе сандвич от купчината. Повдигна ъгълчето на горната филийка, зърна резена оранжево сирене с остър аромат и остави сандвича обратно.

— Разправяйте.

Макбрайд си изтри ръцете и измъкна бележника си.

— Първо, сър, мисис Дън, рецепционистката на доктора. Дошла тази сутрин на работа както обикновено. Стори ми се доста изненадана от убийството на доктора, но не и разстроена. Студенокръвна една такава. Както и да е, явно предната вечер доктор Редфърс я пуснал да си ходи рано-рано. Чакалнята била пълна с пациенти, ама и тях отпратил. Можете да си представите колко се зарадвали. Половината се бяха върнали тази сутрин за преглед, а когато си тръгвах, още се въртяха край вратата на къщата. Полицаят на пост много трудно се справи с тях.

Лангтън си наля още кафе и попита:

— Доктор Редфърс казал ли е на мисис Дън защо я отпраща така рано?

— Не, сър, но няколко минути по-рано някой му се обадил по телефона. Чула го да звъни.

— Трябва да разберем кой е бил.

— Имам мой човек при операторите — отвърна Макбрайд. — Ще го накарам да провери разговорите към адреса.

— Добре. Друго?

— Съседите, сър. Онези, дето са врата до врата с доктора, както и тези от отсрещната страна на улицата, видели към шест часа вчера пред къщата му да спира кола. Не ѝ обърнали кой знае какво внимание. Рекоха, че докторът и без това често получавал доставки по никое време.

— Какво са му доставяли?

Макбрайд сви рамене.

— Не знаят, сър. А и не им пука. Улицата е една от ония, където всички си гледат само свойта работа или поне така твърдят. Една от съседските прислужнички обаче миела чиниите и май видяла едри мъже да изнасят от мазето на доктора буркани или големи бутилки.

Сърцето на Лангтън подскочи.

— Бутилки? Или делви?

— Може и делви да са били. Погледнах от нейното място над мивката и през прозореца се мярка част от градината пред къщата на доктора, както и най-горното от стъпалата към мазето. Дори и посред бял ден не се вижда кой знае колко добре, но момичето твърди, че чула как единият от мъжете изпсувал, щото изпуснал един от бурканите.

Лангтън също се напсува вътрешно. Трябваше да провери стълбите пред мазето. После сърцето му стисна една мисъл: в изпуснатата делва може да е била душата на Сара. Може би тя вече беше свободна. Видя как Макбрайд посегна към една платнена торба, оставена под закачалката.

— Претърсихте ли района около къщата?

— Тъй вярно, сър — Макбрайд отмести настрани кафето и сандвичите и изсипа на бюрото съдържанието на торбата. — Не прилича на кой знае какво, а?

Извити отломъци от дебела кафява глина. Глазирана и от двете страни. По гладкия ръб на гърлото — ивица зелен восък.