Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън усети, че и Макбрайд, и Хари го гледат напрегнато, очевидно в очакване на реакцията му. С умишлено равен глас инспекторът се обърна към сержанта:

— Отидете в редакцията на вестника на Олд Хол Стрийт и ги попитайте как са се добрали до всички тези подробности. Трябва да разполагат с информатор в управлението. Само неколцина ду̀ши знаем за татуировките и парите.

Макбрайд се отправи към вратата.

— А какво ще кажат главният инспектор и майор Фелоус, когато прочетат материала?

— Аз ще се оправям с тях — отвърна Лангтън и сгъна вестника много внимателно. Въпреки привидната си увереност, нямаше ни най-малка представа как ще обясни това на Пърсел и Фелоус. Вече си представяше реакцията им, когато откриеха изтичането на информация.

Хари също се изправи до вратата:

— Имате ли нужда от още нещо, сър?

— Купи ми следващия брой на вестника. Вземи ми вечерното издание, веднага щом излезе.

Инспекторът пъхна вестника в чекмеджето на бюрото си и обърна към себе си указателя с контактите на служащите във Вътрешно министерство, който Макбрайд беше оставил отворен. Подредени от една страна по азбучен ред, а от друга — по отдели, в журнала фигурираха всички, работещи в министерството, до последния човек. Лангтън прелисти страниците.

В списъка нямаше никакъв майор Фелоус. Нищо на буквата „Ф“ нищо в секцията за разпределението на служителите по отдели. Толкова по въпроса за разгадаването за кого точно работи майорът. В този момент Лангтън попадна на едно познато име: Питър Дорън. Помнеше го — едър, безцеремонен ирландец, преминал по всички стъпала на йерархията в ливърпулската полиция, за да достигне в крайна сметка поста на официална свръзка между цивилната администрация, отговаряща за полицията в министерството, и самите полицаи. Последното му повишение от миналата година го беше отвело в Лондон.

Лангтън надраска телеграма и затърси из коридора Хари, който грабна съобщението и хукна надолу по стълбите към пощата. В бързината момчето се сблъска с някого, който точно в този момент се качваше нагоре.

— Полека, Хари!

— Извинявайте, инспекторе.

Хари затропа надолу по стъпалата, а Форбс Патерсън поклати глава след него.

— Много е навито това твое момче.

Лангтън се усмихна.

— Мечтае сам да разреши някой случай.

— То всички сме така — Патерсън пристъпи към Лангтън и каза: — Трябва да поговорим.

Лангтън го покани в кабинета си, затвори вратата и зачака.

Форбс Патерсън не седна, цяла минута крачи напред-назад пред бюрото, после погледна Лангтън.

— Още ли търсиш дѐлваджиите? И доʞтор Стъклен?

Предупреждението на Пърсел беше ясно в паметта му, но Лангтън отвърна:

— Да.

— Тогава имам предложение за теб — Форбс Патерсън си мое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Ти смяташе, че можем да им заложим капан. Хубаво, но всеки капан има нужда от стръв. Е, струва ми се, че добрият Господ ни изпрати именно стръвта.

Десет

Докато се преобличаше в дома си, готвейки се за приема у професора, Лангтън мислеше за Форбс Патерсън, който, без да спира да крачи като мечка в клетка, беше изложил плана си.

Явно някаква жена беше пуснала оплакване в полицията и случаят ѝ беше стигнал до Патерсън. Мисис Баркър, вдовица, финансово добре обезпечена, живееща със семейството си в Уейвъртрий, имала седемнадесетгодишна племенница, страдаща от болестта на Брайт 5: дегенеративно състояние с фатален край, причиняващо неимоверни страдания. Лекарите можели само да притъпяват болките на клетото момиче, а семейството чакало неизбежното.

Късно вечерта преди два дни при мисис Баркър дошъл някакъв мъж. Явно образован, умен и любезен, той ѝ направил странно предложение: да прикрепи някакъв апарат към гаснещото тяло на племенницата ѝ и чрез него едновременно да облекчи болките ѝ и да спаси душата ѝ. Обясненията му звучали убедително и разумно, той вече бил „спасил“ много хора по този начин. Срещу скромна сума.

Семейството, до последния човек ревностни католици, изхвърлили непознатия от дома си на секундата. Цялата му идея лъхала на богохулство. Едва съмнало на другия ден и мисис Баркър нахълтала в местния полицейски участък, пламнала от гняв и твърдо решена да подаде оплакване срещу нощния си гост.

— Разбира се, ние ѝ обяснихме, че мъжът всъщност не е извършил никакво престъпление — продължаваше Патерсън. — Можехме да го обвиним в нападение само ако действително беше сторил нещо на клетата племенница.