— Надявам се, че не се натрапвам.
— Ни най-малко, сър, ни най-малко — професорът разтърси енергично ръката на Лангтън и забеляза превързаните му длани. — Какво е това? Нищо сериозно, надявам се?
— Просто драскотина — Лангтън последва професора. — Домът ви е пълен с гости тази вечер.
— Така си е. Поканих най-важните членове на ливърпулското общество, за да отпразнуваме подобаващо откриването на Трансатлантическия свод — професорът с усмивка разтвори широко една грамадна двойна врата. — Макар че моето определение за „важен“ невинаги съвпада с това на хората от моето пряко обкръжение.
В главния салон Лангтън видя най-малко тридесетина ду̀ши, които бавно обикаляха сред тъмните мебели, възхищаваха се на модерното изкуство по стените или бъбреха на групички. Мъже в смокинги, дами във вечерни рокли в пастелни цветове и с шалове на раменете. Млади, възрастни, всякакви.
— Ще ви представя на някои от гостите — каза професорът и поведе Лангтън напред. — Не искам да ви затрупвам с имена. А, това е Джеферсън, един от нашите изтъкнати поети — може би сте чели поемата му за Свода. Джеферсън, инспектор Лангтън от ливърпулското полицейско управление.
Смъртнобледият мъж с монокъл кимна в отговор.
— А това е Макайвър, един от главните инженери на Свода.
Кокалчетата на инспектора изхрущяха в здравата хватка на набития инженер с остра червена коса и щръкнали мустаци.
— Това пък е…
Въпреки обещанието на професора, имената и лицата се сипеха като порой върху инспектора във вихър от поздрави и ръкостискания. Инженери, лекари, художници, академици, учени, писатели, физици, музиканти, актьори: вкусът за хора на професора беше повече от еклектичен.
Когато един от новопредставените гости заговори професора, Лангтън използва възможността да се отскубне и да си вземе чаша вино. Наблизо мина прислужничка с поднос в ръце.
— Шампанско, сър.
Лангтън едва беше отпил глътка, когато един глас проговори току зад гърба му.
— Виждам, че вече са ви развели да видите забележителностите.
Инспекторът се обърна.
— Сестра Райт.
Младата жена отвърна на усмивката му.
— Понякога професорът забравя, че ние, обикновените смъртни, не можем да мислим бързо като него. Ентусиазиран като дете, той иска да е навсякъде и да говори едновременно с всички.
Добро сравнение, рече си Лангтън, докато гледаше как професорът снове от групичка към групичка, от разговор към разговор. После очите на инспектора се върнаха върху сестра Райт, облечена в дълга, нежносиня рокля. На деликатните ѝ ръце и шия нямаше други бижута, освен колието с разпятието и брошката на Гилдията на гърдите ѝ. За разлика от тоалетите на останалите гостенки, роклята на сестрата покриваше кожата между гръдта и ключиците. Дългата ѝ коса беше сплетена на сложна плитка.
Младата жена полека се покри с руменина.
— Прекадено е, нали?
— Моля?
— Не съм свикнала на… тоалети като този, но се постарах, заради професора — руменината стана още по-гъста. — Една приятелка в Лечебницата ми помогна, но май сме попрекалили.
— Няма такова нещо — каза Лангтън. — Прекрасна сте.
Осъзнавайки какво е казал току-що, инспекторът отпи вино и се закашля.
— Добре ли сте? — сестра Райт леко го потупа по гърба.
Лангтън преглътна с усилие.
— Отвикнал съм от алкохола.
— А аз — от комплименти — рече сестра Райт. После улови свободната му ръка и я обърна с дланта нагоре. — Кой ви превърза?
— Прислужничката ми, Елси.
— Добре се е справила.
За момент Лангтън остана безмълвен с ръка, притисната между дланите на младата жена.
Сестра Райт му помогна. Придърпа шала на раменете си и каза:
— Тук е малко топло. Да излезем ли за малко вън на терасата?
Инспекторът я последва през друга зала, още по-голяма от салона, но също така претъпкана с гости, а след това — на настланата с каменни плочи тераса. На светлината на окачените по високите дървени решетки фенери отвъд терасата се виждаше ръбът на затрупана със сняг идеално поддържана морава, както и храсти и дървета, които постепенно чезнеха в мрака и жълтата мъгла. Ухаеше на влажна пръст и дървесна кора.
— Професорът познава много хора — каза Лангтън.
— Той се радва на безброй интереси и неизчерпаемо любопитство. Копнее за познанието.
— Познанието на кое?
— На самия живот — отвърна сестра Райт и хвърли поглед назад към пълните с хора зали. — Толкова много гости — художници, учени, всякакви специалисти, а професорът може да води подробни разговори с всеки един от тях. Той е запален колекционер на хора и факти.
Читать дальше