Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън се съгласи. Собствените му дрехи също го определяха като човек, точно както сестринската униформа определяше личността на сестра Райт.

— Аз също никога не съм се чувствал на място на приеми или официални вечери — отвърна инспекторът, — особено във вечерно облекло. Винаги се чувствам като актьор, който играе роля. Но Сара…

Настъпи моментна пауза, след това:

— Съпругата ви?

— Тя беше израсла в къщи, точно като тази тук, с партита, балове, приеми. Семейството ѝ очакваше тя да участва активно в подобен живот.

Сестра Райт докосна ръката му.

— Не исках да се натрапвам с въпроси.

— Не, не се натрапвате — отвърна Лангтън и с изненада установи колко му е леко в нейната компания. За пръв път от месеци всъщност му се искаше да разговаря.

— Сара ми разказваше истории за партита, на които е присъствала, за малките трикове, които тя и приятелките ѝ прилагали, за да се измъкват от вечно бдителното око на гувернантките и компаньонките или как като малка си отмъквала глътчица вино от чашите. Винаги съм мислел за богатите семейства като за прекалено сериозни и тесногръди, но Сара ми отвори очите. В нея нямаше и капчица снобизъм или презрение към другите. Не се поколеба и за миг да се омъжи за мъж, който социално стоеше много под нея.

— Изобщо не вярвам да е имало хора, които са гледали с презрение на инспектор от полицията със забележителни военни заслуги за родината.

— Някои го правеха.

— Сигурна съм, че животът ѝ е бил прекрасен — каза сестра Райт.

— Докато още живееше при родителите си ли? Да, прекрасен беше.

— Нямах предвид времето, когато е била при родителите си.

Лангтън се взря в откритото, усмихнато лице на сестра Райт, в искрените ѝ очи. Почувства се така, сякаш я познаваше от години, а не от няколко дни. После понечи да ѝ заговори.

— А, ето къде сте били — професор Колдуел Чивърс излезе с широка крачка на терасата.

Сестра Райт, все така усмихната, се дръпна от Лангтън и плътно се загърна в шала си.

Професорът подуши въздуха.

— Доста е хладничко тук вън, Лангтън. Исках да ви поразпитам още по случая на оня тип Кеплер.

— Случаят се усложнява с всеки изминал ден, професоре — инспекторът се поколеба, после добави: — Случи се най-малко още едно убийство, пряко свързано с първото, а още две смърти считаме за част от същата схема.

Професорът пристъпи крачка напред.

— А дѐлваджиите?

— И те имат своята роля във всичко това, сигурен съм — Лангтън не знаеше какво и колко може да сподели с професора, на когото можеше и да не се понрави идеята да го смятат за възможен заподозрян. От друга страна, може би щеше да погледне на това противоречиво отношение със същия ентусиазъм, с който гледаше на нещата по принцип.

Лангтън каза:

— Върху тялото на доктор Редфърс открихме същите странни следи от изгаряне, каквито имаше и върху тялото на Кеплер.

Професорът сключи ръце като за молитва.

— Ах, да. Бедният Редфърс.

— Познавахте ли го?

— Много добре. Срещали сме се често в Лечебницата, по симпозиуми или във връзка със сложни случаи, с които се сблъсквахме. Идвал е на вечеря в дома ми поне няколко пъти. Много общителен човек, сякаш познаваше всички.

Поредната връзка, макар може би съвсем невинна. Редфърс може да е използвал професора като начин да разшири кръга на контактите си и броя на мъжете, които биха се възползвали от специфичната стока, която е предлагал. Лангтън не можеше да допусне, че жени биха искали да колекционират съдържащото се в делвите на Редфърс. По-вероятно — както обикновено и в случаите с наркотици и проституция — мъжете бяха заинтересованите клиенти. Мъже с твърде много свободно време, твърде много пари и твърде малко самоконтрол.

При тази мисъл Лангтън си даде сметка колко отдавна беше отминал границата на неверието. В началото на разследването самата идея за човешки душѝ, затворени в глинени делви, му се беше струвала абсурдна, смехотворна, но вече бяха умрели твърде много хора, за да продължава да се съмнява в нея. Твърде много информация категорично подкрепяше съществуването на търговията с делви. А това означаваше, че Сара също беше някъде там, пленена. Сама. Беззащитна.

— Добре ли сте, инспекторе? — попита сестра Райт.

— Малко ми е студено — отвърна Лангтън, чудейки се дали някои от изисканите гости на професора не фигурират в дневника на Редфърс. Някои от тези чудесно облечени изтънчени мъже, които си бъбреха и се смееха. Дали някои от тях нямаха собствени тайни стаи, пълни с невинни наглед делви? Може би сред тях имаше човек, който вече се прибираше и си избираше делвата на Сара, опипваше я с лапите си, улавяше краищата на намазания с восък меден проводник…