Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Значи със сигурност източникът е вътрешен човек от полицията — Лангтън се взираше в мрака, прорязан от жълти и бели мътни петна светлина. — Някой, който знае за татуировките на Кеплер, а знае и значението им. Някой, който знае и за парите на Редфърс в чуждите сметки.

За момент Лангтън се зачуди дали този някой не е самият Макбрайд, но после сам се укори за това. Напълно вярваше на сержанта — човекът беше постъпил в полицията на четири на десетгодишна възраст и работата беше целият му живот.

— Имам и други новини, сър — продължи сержантът. — Когато се върнах в управлението, заварих телеграма от Сейнт Мартине Банк на Виктория Стрийт — там бяхме поръчали да проверят серийните номера на банкнотите, които намерихме на Глочестър Роуд.

Скритите пари на Кеплер и Дърам.

— Е, проследили ли са ги?

— Някои от банкнотите да, сър. Банките не следят какво става с еднолировите купюри, но държат под око пети десетлировите. Банкнотите, които намерихме, са емисия от Лондон, отпечатана преди седем месеца, и са част от паричен превод в брой към заместник-министъра на финансите.

В сумрака на кабриолета Лангтън цял се обърна към сержанта.

— Правителствени пари?

— Така изглежда, сър.

Кеплер и Дърам пращали много телеграми, все до Външно министерство. Заплащало им е пак правителството. Връзката беше очевидна, но дали са били на щат във Външно или наемници? Биографията на Кеплер подсказваше второто, но Лангтън лично познаваше бури, които по време на конфликта бяха напуснали своите и бяха станали редовни агенти на кралицата. Някои от тях пък впоследствие се бяха върнали към бурската кауза. Вън от бойното поле, далеч от истинските битки, където врагът е ясен и познат, войната ставаше по-сложна и някак изкривена.

Ако Дърам е работел за правителството на Нейно величество, защо продължаваше да бяга от полицията?

Прозорчето на тавана на кабриолета се отвори и кочияшът извика:

— Ъпър Парламънт Стрийт, сър.

Вън, през мъглата на запотеното прозорче, грееше съзвездие от запалени лампи. Светлина се лееше от всеки прозорец на имението на професора. Още и още светлини украсяваха железните перила на стълбите, както и вратите, създавайки атмосфера на вълшебен празник, напълно откъснат от скучното ежедневие. Самото имение сякаш плуваше в мрака. Докато наетият кабриолет криволичеше между наредените по чакълената алея карети и коли, Лангтън дочу далечна музика — цигулка и пиано.

— Разберете каквото можете от кочияшите и прислужничките — заръча инспекторът на Макбрайд, когато кабриолетът спря под арката пред главния вход. — Бъдете дискретен, но ги разпитайте дали Редфърс или Кеплер са посещавали професора.

— Лесна работа, сър, особено след като цялата история вече е във вестниците. Да ви изчакам ли после?

С ръка върху вратичката на кабриолета, Лангтън се поколеба. Не беше казал на Макбрайд нищо за Форбс Патерсън и за капана, готвен в Уейвъртрий.

— Не, сержант, след като узнаете, каквото можете, си идете направо у дома. Утре няма дави чакам твърде рано в управлението.

Докато се качваше по стълбите към главния вход на имението, следван от хрущенето на железните лайсни на колелата на отдалечаващия се кабриолет, инспекторът знаеше, че на другата сутрин Макбрайд отново ще бъде в управлението преди всички. Лангтън вдигна очи и видя на вратата едър оплешивяващ иконом в черен фрак. Фигурата му ясно се очертаваше от грейналата зад гърба на човека жълта светлина от коридора.

Когато инспекторът стигна прага, икономът се поклони.

— Мога ли да видя поканата ви, сър?

— Сестра Райт ме покани.

— Разбирам. Бихте ли изчакали за момент, сър?

Лангтън остави на прислугата палтото и шапката си и зачака, а икономът изчезна нанякъде. През отворените врати наоколо се лееше музика. Кристален полилей хвърляше бяло-сини отблясъци. Въздухът, затоплен от централно отопление с най-модерните в момента радиатори, носеше аромат на дим от пури и цветен парфюм. Две дами във вечерни рокли, едната жълта, а другата — вишневочервена, слязоха по стълбите, като си шушукаха една на друга и се кикотеха. Подминаха Лангтън с любезно кимване. Инспекторът се поклони леко в отговор и с труд прикри острата болка, която прониза сърцето му — безгрижните млади жени така и никога нямаше да узнаят какви болезнени спомени бяха събудили.

Отвори се врата и в антрето се появи професор Колдуел Чивърс.

— Драги ми инспекторе! Добре дошли.