Томас Бренън - Доктор Стъклен

Матю Лангтън коленичи до гроба на съпругата си и загледа как лъчите на изгряващото слънце позлатяват Трансатлантическия свод. Ниско долу, под хълмовете на гробището Евертън, под стъпаловидните редици от покрити със сняг покриви на евтини казионни жилища, основите на великия мост тънеха сред сенките и мъглите на река Мърси. Но сега утрото полека обля главозамайващите му кули и поддържащите го стоманени въжета първо в алено, а после в златно. Светлината плъзна надолу по искрящо чистата стомана и огря пътната платформа на моста; железопътните релси, подобни на сребърни нишки, се стапяха, събрани в някаква далечна точка, губеща се нейде в утринната омара над Ирландия.

Лангтън се опита да си представи как тези нови релси се простират все на запад над целия Атлантически океан, от Ливърпул чак до Ню Йорк. Не успя — разстоянието беше твърде голямо, Америка беше твърде далеч. Подобно на изпълнените с надежда хилядни тълпи, очакващи с трепет тържественото откриване на Свода, Лангтън също трябваше да изчака и сам да види чудото.

Сега ноемврийският студ го сграбчи, той стана от посипаната с чакъл пътека до гроба и за стотен път прочете ъгловатите златни букви на надгробния камък. Подобно на йероглифите от наскоро откритите в Египет гробници, тези букви криеха много по-дълбоко значение от простия смисъл на изписаните думи:

Родена на 2 февруари 1872

Починала на 17 август 1899

Ще те помним винаги.

Лангтън свали ръкавицата си и положи ръка върху гладкия черен мрамор. Леденият вятър от реката смрази капчиците в ъглите на очите му, после го принуди да стисне клепачи. Три месеца. Само три месеца. Как само желаеше да почувства под дланта си меката топла кожа, да погали къдриците, които падаха върху тила на Сара в летните дни.

За момент Лангтън остана напълно неподвижен, подобно на скулптурите от околните надгробни камъни. Застинали херувими и ангели, устремили се към небесата, с черти, разкривени от свещен екстаз, с тела от нашарен с жилки мрамор, от гранит, от обсидиан. Колко силно екстазът им напомняше агония! Колко различни бяха лицата им от мъртвешкия покой на лицето на Сара, който беше заварил, когато, безнадеждно закъснял, беше пристигнал в болницата!

Той се обърна и пое към изхода, чакълът на пътеката захрущя под краката му. Освен неговите стъпки, само проскърцването на клоните на дърветата и подрънкването на малки звънчета нарушаваха тишината. Звънчета бяха окачени над много от гробовете, а движещата ги връвчица или тънка верижка потъваше дълбоко под земята и влизаше в ковчега. Много хора се страхуваха да не бъдат погребани живи, приети за мъртви от близките си без лекарско мнение, което веднага би разпознало нарколепсията или епилептичния припадък. Лангтън разбираше страховете им: в най-лошите му кошмари — а и най-скорошните — несломими стени го обграждаха, притискаха го, отнемаха му въздуха; опиташе ли се да крещи, не се чуваше нито звук; опиташе ли да помръдне, разбираше, че няма тяло.

Да, определено разбираше тези страхове. След три месеца ежедневни посещения на гробището беше виждал слуги, седнали край гробовете на богаташи в очакване на признаци на живот изпод земята; очакване, което винаги се оказваше напразно.

Надеждата, знаеше Лангтън, има най-различни форми.

— Инспектор Лангтън? — пазачът на гробището стоеше на вратата на малката си къщичка, трепкащата жълта светлина отвътре очертаваше мършавия му силует. — Дали можете да ми отделите няколко минути, сър?

Лангтън се поколеба, но после отвърна:

— Мога, мистър Хауърд.

Поради безсънните нощи и ранното ставане Лангтън разполагаше с още два часа преди да се яви по служба. Той остави палтото си в антрето и последва пазача в малка гостна, пълна с тъмни тежки мебели, прашни украшения и часовник с махало, който тиктакаше високо.

Хауърд се обърна към отрупаната с какво ли не маса.

— Стана необичайно студено вън, сър. Чака ни тежка зима.

Лангтън пристъпи към камината, за да се сгрее, и заразглежда вещите, наредени по полицата над нея. Жена със строго изражение го гледаше от избеляла фотография, сребърната рамка беше обвита с панделка от черно кадифе. Подложка с цял ред медали, някои изтрити и потъмнели от времето, стоеше облегната до фотографията.

— Толкова пъти сме разговаряли, мистър Хауърд, а аз така и не съм разбрал, че сте ветеран от Бурската война.