Томас Бренън - Доктор Стъклен

Пъркинс си тръгна, а Лангтън се зае да провери джобовете на убития. Не откри нищо, което да сочи самоличността му, само един ключ, прихванат с фина стоманена верижка към колана на мъжа. Ключът беше триъгълен, с гравиран отгоре му стилизиран мост — приличаше на ключовете, които пазачите използват, за да докажат, че са направили обиколките си по поверените им сгради или маршрути: ключът се пъхаше в уникална ключалка на специално пригоден часовник, който маркираше момента, в който пазачът се отчита.

Теренен пазач или човек от охраната със сигурност би имал пълен достъп до Свода. Би могъл да огледа и да определи най-слабите му места, уязвимите точки, подходящи за саботаж. А и би бил подробно осведомен за факта, че самата кралица ще присъства на тържественото откриване след пет дни.

Лангтън махна на застаналите отстрани с носилка в ръце мъже. Те претърколиха тялото върху брезента и тогава инспекторът за пръв път видя изцяло осакатеното му лице. То му се ухили зловещо. Лангтън затвори очи и пое дълбоко въздух. Когато отново погледна, носачите вече бяха натоварили трупа на черната си, теглена от един кон кола.

— Добре ли сте, сър?

— Отлично, сержант. Отлично.

Макбрайд кимна към последния останал до тях човек — брадат гигант с грамадни плещи.

— А него какво да го правя, сър?

— Кой е това?

— Олсен, сър, огняр на парната бригантина Асенсион. Казва, че към четири часа тая сутрин видял малка лодка да излиза от Канинг Халфтайд Док. Имайте предвид обаче, че е бил мъртвопиян.

Чорлавият моряк се беше вкопчил за стълба на уличната лампа, както оцелял от потънал кораб се държи за случайна дъска сред вълните.

— Записахте ли показанията му?

— Тъй вярно, сър, в основни линии.

— Пратете го тогава на кораба му. Ще говорим с него довечера, като поизтрезнее.

Огнярят се повлече на юг, към изхода на Кингс Док, а Лангтън огледа за последен път мястото. Мъжът можеше да е убит къде ли не, а след това донесен с лодка или карета и изхвърлен във водата. Или просто бутнат от ръба на кея.

А мотивът? Лангтън беше срещал много различни мотиви при работата си: алчност, омраза (предизвикана от разни причини, истински и въображаеми, защото човешката фантазия е неизчерпаема, когато става въпрос за омраза), любов и страх. Или лудост, която беше най-трудна за разгадаване, тъй като се подчиняваше на своя, перверзна логика. Грабежът, най-простото обяснение, не вършеше работа, защото в такъв случай дебелата златна верижка на жертвата, обеците и пръстените му щяха да липсват.

А и крадците нямаха никаква причина да обезобразяват лицето на мъжа.

— Има ли друго, сър? — Макбрайд се беше обърнал към висящия мост, водещ към Гоуър Стрийт.

— Върнете се в управлението — отвърна Лангтън — и помолете доктор Фрай да провери тялото за други татуировки и белези, особено по гърдите и корема. Това не е обикновено убийство, сержант.

Макбрайд сякаш се канеше да попита още нещо, но после само кимна и тръгна към парния автомобил, паркиран на Гоуър Стрийт, встрани от платното, по което преминаваха коне и каруци.

— Само още нещо, сержант — повика го Лангтън и сержантът се обърна. — Защо ние поемаме този случай? Тази седмица не сме дежурни.

Макбрайд поклати глава.

— Така и не попитах, сър. Постъпих, както поръча началникът, и дойдох да ви взема. Сгрешил ли съм?

— Не. Сигурен съм, че началникът си има причини — отговори Лангтън, но все така напрегнато мислеше защо ли главен инспектор Пърсел е възложил случая точно на него. Може би началникът иска да го разсее от скръбта му, въпреки че Лангтън никога не беше забелязвал у Пърсел никакви следи от състрадание към другите. Но може и да беше сгрешил в преценката си.

Лангтън остави един полицай на местопрестъплението, пое към Солтхаус Док, прекоси източния подвижен мост, повървя още малко, докато излезе от територията на дока и стъпи на натоварената Уапинг Роуд. Студеният ноемврийски въздух щеше да прочисти главата му и да му помогне да мисли по-ясно. Може би щеше и да му припомни точното значение на татуировките, които беше видял върху трупа на убития. В Трансваал имаше момент, в който беше станал истински експерт по разчитането на сложните знаци, които враговете им изписваха по телата си. Излишни фигури в бурските татуировки нямаше — всяка носеше специално значение. Лангтън изобщо не се съмняваше, че мъжът беше бур. Татуировките му потвърждаваха това.

Защо ли бурски ветеран, който дори и след примирието от Бломфонтейн със сигурност е враг на Британската империя и на всичките ѝ доминиони, би работил на Трансатлантическия свод?