Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Чашата на Лангтън се разби с трясък на плочите.

— Съжалявам.

Професорът махна към една от прислужничките.

— Не го мислете, инспекторе. Мисля, че е време да се връщаме при другите.

Сестра Райт улови Лангтън за ръката и го погледна в очите. Не каза нито дума. За секунда инспекторът почувства, че собствената му душа е разголена докрай и подложена на преглед, сякаш сестра Райт можеше да види всяка подробност от живота му, сякаш знаеше спомените му. Тази мисъл не го уплаши — вместо това почувства странно успокоение.

Последваха професора през френските прозорци, влязоха в гостната и Лангтън каза:

— Чувствам се виновен, че така узурпирах компанията ви.

Младата жена отдръпна дланта си от ръката му.

— Бихте желали вместо мен да притеснявате някого другиго?

Лангтън се изчерви:

— Не, съвсем не. Просто…

— Не се притеснявайте, инспекторе — отвърна сестрата с усмивка. — Ще се върна при вас по-късно. Сигурна съм, че желаете да разговаряте с възможно най-много от гостите на професора. В края на краищата, затова сте дошли, нали?

Лангтън проследи с поглед как сестра Райт си проправя път сред групичките хора в салона. За какво ли още се беше досетила? А може би не ставаше дума за досещане — навярно тя знаеше с положителност, че някои от присъстващите са колекционери. При богатия ѝ опит и с работата в Лечебницата със сигурност бе ставала свидетелка на много смърти, срещала беше много страдание. И беше виждала онези, които проявяват твърде силен интерес към страданието, точно както възкресителите проявяват нездрав интерес към телата на умиращите.

В отсрещния край на салона усмихнатият професор преминаваше от групичка към групичка, от едно ръкостискане към следващото. Уважението на сестра Райт към нейния ментор беше безпрекословно, Лангтън знаеше това. Ами ако професор Колдуел Чивърс всъщност наистина беше доʞтор Стъклен? Щеше ли сестра Райт да го предаде?

Инспекторът се надяваше младата жена никога да не трябва да се изправя пред тази дилема.

Все повече гости прииждаха в салона и Лангтън се оказа изтикан в ъгъла. Подобно на парче плавей, понесено от прилива, той се установи току до стената, между огромна палма в каче и един библиотечен шкаф. Взе си втора чаша вино от поредния преминаващ поднос и загледа движението на хората, черно-белите смокинги, пастелните вечерни рокли. Цялата сцена напомняше на една от модерните картини на професора, наредени по стените — дело на Мане или пък на Дега.

— Критична маса.

Лангтън се обърна към високия прегърбен мъж, който беше изникнал до рамото му.

— Моля?

Мъжът махна с ръка към гостите.

— Наблюдавайте ги: групичката от трима става от четирима, после от петима, после от шестима и така нататък. В крайна сметка групата — вече неспособна да се самоподдържа — достига критичната си маса, експлодира и индивидите от нея се пръскат, подобно на атоми, които на свой ред започват да образуват около себе си свои нови групички.

Лангтън се вторачи в странния си събеседник. Предницата на вечерния му костюм беше обилно изпъстрена с лекета от храна. Връзката му висеше накриво и беше обръснат безобразно, под брадата му бяха останали кичурчета посивяла брада.

— Вие сте учен?

— Физик, сър. И с радост празнувам откриването на Свода.

— Съжалявам, не виждам връзката.

Физикът загледа Лангтън така, както учител гледа рядко тъп ученик.

— Не виждате връзка? Не виждате връзка ли, сър?

— Аз просто…

— И как според вас ще пътуват влаковете чак до Америка, сър?

— Имах предвид, че…

— Откъде си представяте, че се появява електричеството? С магия, може би?

— Ако ми позволите да…

— Със силата на атома, сър — ученият изопна рамене. — Без електроцентралата в Ландудно, без мощните турбини, задвижвани от прецизния атомен разпад, влакове до Америка не може да има. Ами да, защото ако локомотивите са парни, във влака няма да остане място за пътници — вагоните до един трябва да бъдат натоварени с въглища, за да стигнат за цялото пътуване. Не виждал връзка, ама ха.

Лангтън проследи с поглед физика, който се отдалечи сред тълпата. Поклати глава и се зачуди дали всички учени са толкова докачливи.

Още и още хора влизаха в салона, телата наоколо станаха твърде нагъсто. Лангтън се плъзна покрай стената и се измъкна през вратата вън в тесен коридор. Хладен и мрачен, осветен от електрически глобуси, окачени на куки по стените, коридорът под лек наклон водеше надолу. Лангтън тръгна по него, по пътя чуваше разговори и музика зад стените и затворените врати. За миг спря и подуши въздуха. Горещ прах и бели цветя.