Брунел отвърна на поздравите на неколцина от гостите и се обърна към Лангтън.
— Вярвате ли с силата на изображенията?
— В смисъл?
— Вярвате ли например, че на определени образи са присъщи значение и сила? — без да чака отговор, Брунел продължи: — Забелязваме забележително сходни повтарящи се теми в архитектурата на древните гърци, на римляните, инките, ацтеките и минойците, както и на египтяните. Не толкова в конструкцията на самите сгради, колкото в орнаментите на украсата, която ги пази, която бди над тях.
— Как така ги пази? От какво?
Брунел се усмихна.
— О, не знам. От съдбата, най-вероятно. От хаоса и от вечната ентропия.
— Имате предвид така, както водоливниците гаргойли пазят катедралите?
— Примерът ви е примитивен, но да, предполагам, че става въпрос за същото. Много инженери и архитекти днес продължават да използват фолклорни орнаменти, гаргойли и средновековни мотиви, преследвайки някакъв романтичен модел, по-уместен за времето на крал Артур. Не става дума за архитектура в пълния смисъл на думата, разбира се, по-скоро за полето между строителството и скулптурата, изкуството… — Брунел разтърка очи. — Простете. Навярно ви отегчавам. Боя се, че умората вече ме надвива.
Брунел понечи да си отиде, но Лангтън го спря:
— Затова ли избрахте древноегипетски мотиви за украсата на Свода? За да го пазят?
— В някакъв смисъл да. Разбира се, скиците на професора бяха сами по себе си красиви, но ние сметнахме, че няма да навреди и известен елемент на позитивна натовареност.
Ако най-великото постижение на викторианската инженерна мисъл приема древните суеверия толкова присърце, помисли си Лангтън, каква надежда ни остава за днешното общество въобще? Дори твърдоглави инженери като семейство Брунел, мъже, свикнали да работят с точни цифри, мерни единици и природните закони, си бяха паднали по митологията. Нима всичко беше изгубено?
— Мисля — рече инспекторът, — че изображенията имат сила, само ако хората вярват , че това е така.
Брунел помисли за момент, после кимна.
— Добро обобщение.
— Надявам се украсата на Свода да му донесе само добро.
— Аз също — отвърна Брунел и разтърси ръката на инспектора. — В него са съсредоточени надеждите и мечтите на милиони хора.
Лангтън проследи с поглед как Брунел се сля с тълпата гости и си даде сметка, че Сводът, макар и още неоткрит, пече се беше превърнал в символ. Символ на свободата? Може би. Повече в символ на оптимизма. На обещанието за нов живот. За ново начало.
Погледна джобния си часовник. Малко преди единадесет часа. Не искаше да пристига в Уейвъртрий твърде късно. Доброто възпитание изискваше да се сбогува с професора и да му благодари за поканата, но същото това добро възпитание май не важеше, ако домакинът е и главен заподозрян в разследването ти. Имаше обаче един човек, с когото Лангтън искаше да се сбогува. Той се запровира сред хората, сред ароматите на парфюми, на френско вино, на пури и цигари, докато видя сестра Райт, застанала пред една от картините ма професора, окачена на стената в гостната.
— Сестра? Бих желал да ви пожелая „лека нощ“.
Младата жена се обърна и му се усмихна.
— Толкова късно ли стана?
Лангтън се поколеба. Вгледа се в спокойните ѝ очи и малко остана да ѝ сподели плана си.
— Имам работа, която не търпи отлагане.
— Вашата и моята работа никога не търпят отлагане, инспекторе. Твърде много се вживяваме и аз, и вие — тя го улови за лакътя и го притегли към себе си, а после кимна към картината пред тях. — Не съм първа любителка на някои от придобивките на професора — вкусът му е твърде модерен за мен — но от тази не мога да откъсна поглед.
Картината беше маслена, висока около деветдесет сантиметра, широка четиридесет и пет и изобразяваше изтощен пътник, влачещ се с последни сили през дълбок сняг и готов всеки момент да рухне в изпречилата се пред него горичка от редки дървета. В далечината се издигаха сребристите кули на град, който клетият пътник никога нямаше да успее да достигне. Всяка мазка, всеки нюанс подсилваха студената атмосфера, която творбата излъчваше.
— Направо те всмуква — забеляза Лангтън. — Макар че ми се струва леко меланхолична.
— Мислите ли? — сестра Райт не отмести поглед от картината. — На мен ми се струва окуражаваща.
Лангтън замълча.
— Пътникът има цел — продължи сестра Райт. — Не цел на земята, която той вече напуска, а друга цел. Скоро ще я достигне. Скоро ще е свободен и ще намери покой.
Читать дальше