Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън проговори тихо:

— Как е тя?

— Гасне, инспектора. Гасне — мисис Баркър се обърна към вратата и сведе глава. — Дано Бог я приеме в селенията си.

Жената пристъпи към вратата, а Лангтън се поколеба.

Цялостната атмосфера на къщата го притискаше и не му позволяваше да диша. Мисълта за умиращото момиче в стаята превърна нозете му в олово.

— Инспекторе?

Лангтън направи усилие и пристъпи към спалнята. Колко прави бяха модерните френски писатели — най-простичкият мирис можеше да отключи у човека могъща реакция. Миризмата в стаята предизвика у инспектора порив да се втурне надолу по стълбите, да излезе вън в нощта и да избяга от това задушаващо място.

Спомни си думите на мисис Гриздейл, спомни си увереността ѝ, че Сара е затворена нейде, сама и уязвима. Лангтън прекрачи прага на спалнята.

Вътре други две лампи смътно светеха. В ъгъла зад решетка от черно олово грееше в алено жарта от догарящи въглени. Гигантското махагоново легло правеше сгушената в средата му мършава фигурка на момичето да изглежда почти детска. Цялата беше потънала сред одеяла и чаршафи. На едната нощна масичка стояха подредени шишета от кафяво стъкло — лекарства, разтвори, хапчета, прахове. Сладникав мирис на течен морфин.

Лангтън направи още две крачки и видя, че очите на болното момиче са затворени, устните — леко разтворени, кожата ѝ изглеждаше жълтеникава и мазна на светлината на лампите. Шията ѝ беше обгърната от къдричките на закопчана догоре нощница.

От едно кресло в ъгъла се надигна Форбс Патерсън.

— Сигурен ли си, че ще се справиш?

Лангтън погледна отново към болното момиче, после към мисис Баркър и отвърна:

— Трябва да се справя.

Патерсън го дръпна при себе си в ъгъла. Гласът му беше снишен до шепот.

— Всичко е уредено. Разположил съм полицаи в околните улици, чака ни и приготвена карета.

— Никого не видях вън.

— Така и трябва да бъде.

Момичето в леглото промърмори нещо. Мисис Баркър остави лампата и бръкна в емайлирано легенче, поставено удобно близо. Изстиска кърпата от водата и попи лицето на племенницата си с бавни, внимателни движения. Погледът на Лангтън се замъгли.

— Ще бъда в съседната стая — продължи Патерсън и кимна към вратата. — Не мога да рискувам някой от дѐлваджиите да ме познае.

— А аз къде ще чакам?

— Тук.

— Сам?

— С мисис Баркър.

— Вие ще бъдете моят брат Джордж от Лондон, инспекторе — извърна се от леглото мисис Баркър. — Това ще обясни елегантния ви костюм.

Лангтън се прокле на ум. Трябваше да съобрази и да си донесе дрехи за смяна. Мисис Баркър със сигурност си е помислила, че той идва в дома ѝ направо от някой весел прием, което, всъщност, си беше чистата истина.

— Разполагате ли с нещо, което бихте могли да ми заемете, за да се преоблека?

— Боя се, че не, инспекторе. Дрехите на клетия ми Алфред, Бог да го прости, изобщо няма да са ви по мярка. А у дома освен нас живеят само Мейзи и Лили.

— Няма да се усъмнят — обади се Форбс Патерсън. — Късно е за преобличане.

Дванадесет без десет по часовника на Лангтън.

— В един ли ще дойдат?

— Ако ни провърви.

Лангтън изгледа втренчено колегата си.

— Проблем ли има?

Патерсън погледна двете жени и се обърна към Лангтън:

— Толкова отдавна се опитвам се да заловя тези хора. Не точно тези, просто всички дѐлваджии. Едно песимистично гласче вътре в мене се чуди дали днес акцията ще се увенчае с успех. Надявам се да стане така.

— Аз също, инспекторе — проговори мисис Баркър, без да вдига поглед от племенницата си. — Паразити, ето това са тия гадове. Достатъчно страшно беше, когато се опитаха да се докопат до клетия Алфред, но само като си помисля за Едит…

Жената погали лицето на племенницата си с едно-единствено движение, но толкова естествено и трогателно, че Лангтън се извърна настрани.

— Вие сте съкровище, мисис Баркър — каза ѝ Форбс Патерсън.

— Просто изпълнявам дълга си.

Времето напредваше и Лангтън се зае да помогне на Форбс Патерсън да нагласят декора за поставения капан. Придърпаха креслото по-далеч от вътрешната врата, за да има място Патерсън да нахълта бързо, когато го повикат. В креслото щеше да седи Лангтън — от мястото си можеше да наблюдава и Едит, и вратата, водеща към стълбищната площадка. Преместиха и двете лампи, като обърнаха леко абажурите им така, че да хвърлят светлина върху неподвижното, подобно на статуя лице на болното момиче.

Оставиха вътрешната врата леко открехната, а в съседната стаичка килер Патерсън приседна върху един сандък току до оставения процеп. Зад гърба му бяха натрупани прашни багажи, кутии и камари от пожълтели списания.