Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Един часът стана, един и пет, после един и десет. Лангтън погледна Патерсън, който също го гледаше мълчаливо. Никакъв звук от улицата, никакво почукване на входната врата. Огънят припукваше в камината. Едит се въртеше на махагоновото легло.

Един и петнадесет. Един и двадесет и пет. Напрежението се трупаше в Лангтън и го караше да усеща всеки удар на сърцето си като стоварващ се парен чук. Дѐлваджиите нямаше да дойдат, не и толкова късно през нощта. Бяха заподозрели капана. Или някой ги беше осведомил.

Но ето. Конски копита, далечни, но несъмнено приближаващи. Спряха на улицата отпред.

Форбс Патерсън кимна на Лангтън и затвори вътрешната врата. Мисис Баркър се изправи, опъна роклята си и се отправи към стълбите. Останал за момент сам с Едит, инспекторът застана до вратата към площадката и напрегна слух.

Тихо почукване на външната врата. Мърморене на гласове, после отново стъпки нагоре по стълбите. С мисис Баркър имаше още поне двама ду̀ши, прецени инспекторът. Седна обратно в креслото и се опита да прикрие напрежението си.

Мисис Баркър отвори вратата на спалнята.

— … а това е моят брат Джордж, сър, пристигна от Лондон по-рано тази вечер, за да е с Едит в последните ѝ часове.

Първият мъж зад гърба на домакинята се поколеба за момент, огледа внимателно стаята, но после пристъпи напред с протегната към инспектора ръка.

— Твърде тъжен повод за среща, сър. Моите съболезнования.

Лангтън се насили да стисне ръката на мъжа, но не отговори на поздрава. Лицето му се беше вкаменило.

— А това трябва да е скъпата ви племенница, госпожо — мъжът се приведе над леглото. — Много, много тъжно.

Лангтън огледа подробно мъжа и прецени, че е около петдесетинагодишен. Ниско подрязани сива брада и коса, тъмни, добре скроени дрехи, леко старомодни. Спокойно можеше да мине за лекар на визита при пациент. Без съмнение целият му външен вид целеше точно това впечатление.

Вторият мъж можеше да мине за асистент на първия, ако не бяха могъщите му рамене и безстрастните гранитни черти на лицето му. Носеше тъмен костюм, който не му беше по мярка, висока бяла яка и вратовръзка, усукана на въже — като цяло приличаше на рецидивист, готов за поредна среща със закона. Широките му като лопати ръце стигаха до коленете му.

Едната от тези ръце носеше широка кожена лекарска чанта. Кимване от страна на първия мъж и гигантът остави чантата до леглото и отвори закопчалките. Светлината на лампите се отрази от металните части.

— Сигурен ли сте, че това ще ѝ помогне? — попита мисис Баркър, играеща ролята си без грешка.

— Абсолютно вярвам в процедурата, госпожо. Ако не спазвахме стриктна конфиденциалност, бих ви посочил много семейства, които биха могли да ви уверят в нейната ефективност.

Чувайки гласа на мъжа и умелите му, убедителни думи, Лангтън ясно разпозна ловкия измамник — човек от типа, който би отмъкнал пари от вдовица или би продал фалшиви акции на някой наивен бизнесмен. Мъжът се усмихваше спокойно и докато говореше, гледаше напрегнато мисис Баркър, сякаш я хипнотизираше.

После мъжът се обърна към Лангтън.

— Може би вашият брат, незапознат с процедурата, би желал да получи някои обяснения?

— Да, моля.

Мъжът се впусна в очевидно отлично отработена реч.

— Всъщност, сър, всичко е доста просто и изумително красиво. Нашият апарат ще привлече към себе си и ще съхрани съкровената същност на клетото страдащо момиче в момента, в който тя напуска земния свят. Вместо да се раз твори в етера и да се слее с пръснатите частици на всички изгубени душѝ, вместо да се мята сред зловредната атмосфера на този грешен свят, тя ще бъде запазена в този съд.

При тези думи вторият мъж бръкна отново в чантата и извади от там цилиндрична делва от кафява глазирана глина с усукана около гърлото ѝ медна тел, покрита с ивица зелен восък. Видът ѝ беше съвсем обикновен. Съвсем ежедневен. Но Лангтън си спомни погребаните съдове в египетската зала на професора. Канопите не се различаваха кой знае колко от делвата, която в момента стоеше пред очите му.

— Не изглежда като кой знае какво — обади се мисис Баркър.

— Така се, госпожо, но тези делви са като хората — външността не е от значение. Най-важно е онова, което лежи вътре.

Мисис Баркър не откъсваше очи от делвата.

— Не знам… Само като си помисля за бедната Едит, да стои затворена в това нещо…

— Вместо за „затворена“ — отвърна мъжът, — ние предпочитаме да мислим за душата като за „защитена“. В безопасност.