Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Пленена , помисли Лангтън. Затворници. Ни повече, ни по-малко.

— Остави я тук, Джейк — каза представителният мъж и посочи малка масичка в другия ъгъл на стаята.

Грамадният Джейк понесе делвата с две ръце, сякаш се боеше да не я изпусне. Сложи я върху масичката и се върна при кожената чанта.

Въпросът се откъсна от устните на Лангтън, преди той да успее да го спре:

— Какво ще правите с нея?

— О, сър, ще я съхраним в пълна безопасност. В делвата тя няма да страда, няма да чувства болка. А когато настъпи подходящото време…

— Да? Тогава какво?

Мъжът с брадата хвърли поглед към мисис Баркър и продължи:

— Когато настъпи подходящото време и науката ни научи как да прехвърляме съхранената душа отново в живо, здраво тяло, тогава вашето мъртво дете отново ще оживее. Нищо ме обещавам, сър, но вие само си помислете какви огромни крачки напред направи науката през последните години. Кой знае какво ще ни донесе новото хилядолетие.

С огромно усилие Лангтън овладя гнева си и удържа лицето си напълно безизразно. Колко ли семейства бяха измамили дѐлваджиите по този начин? Колцина ли разстроени родители, братя и сестри бяха изслушали тази лукава реч и бяха повярвали на думите на този шарлатанин?

Нов живот. Такава надежда значи продаваха измамниците. Нов живот в ново тяло, Боже опази.

Лангтън се зачуди какво ли мисли Патерсън за цялата тая теория. Без съмнение я беше чувал и преди. Нищо чудно, че така силно желаеше да залови тези хора.

— А сега, сър, да продължим, ако позволите — каза брадатият мъж и направи знак на помощника си. — Генераторът.

Джейк отново бръкна в чантата и извади апарат от месинг, дърво и бакелит. Постави го на нощното шкафче току до главата на Едит. Светлината на лампите се отразяваше от металния куб на машината, от цилиндричната гъста медна намотка, от полираната сфера, от дървената поставка.

Джейк размота навит черен кабел и го остави съвсем близо до Едит, без да докосва тялото ѝ. От сферичното тяло на апарата излизаха още две жици, които завършваха с две малки медни квадратчета.

На Лангтън апаратът много му заприлича на видения в кабинета на Редфърс, но този тук беше по-нов, може би по-модерен.

— Няма да я заболи, нали? — попита мисис Баркър, приведена ниско над Едит.

— Госпожо, като лекар ви уверявам, че племенницата ви няма да почувства никаква болка.

Сърцето на Лангтън подскочи.

— Вие сте лекар?

— Да, сър.

— Мога ли да науча името ви?

Мъжът загледа мълчаливо Лангтън, после каза:

— То не е от значение.

Възможно ли беше този мъж да е доʞтор Стъклен? Едва ли. Най-вероятно тези двамата бяха подчинени на Стъклен, негови работници на терен, които просто изпълняваха заповеди.

Лангтън проследи с поглед как Джейк разви трета жица и я проточи от апарата. Просна я по пода на стаята и свърза другия ѝ край с медната тел, увита около гърлото на делвата. После гигантът извади от чантата последната необходима за процедурата част: тънка, извита тел, която образуваше ветрилообразна форма. Долната ѝ част Джейк отново постави в гърлото на делвата, като се увери, че телта е свързана с медния проводник под восъка.

— Виждате антената, монтирана и готова да приема — обясни докторът, докато прикрепяше малките медни квадратчета към шията на Едит и оправяше свързаните към тях жици. — Няма да ви натоварвам с точните научни принципи, които управляват процедурата, но в общи линии апаратът зарежда с определен тип заряд напускащата тялото същност, а антената я улавя и я насочва навътре в делвата. Така клетата душа не се губи сред хаоса на природните елементи. Джейк.

Джейк протегна ръка и щракна един ключ върху апарата. Нищо не се случи. Лангтън погледна мисис Баркър, след това премести очи към вътрешната врата.

— Отнема известно време — обади се докторът.

Започна леко жужене, сякаш някъде в стаята се блъскаше досадна муха. Жуженето се усили постепенно, докато Лангтън се започна да усеща вибрациите му дълбоко в тила си. Замириса леко на изгоряло.

Докторът се наведе над Едит.

— О, тя гасне. Гасне бързо.

Лангтън не забелязваше никаква промяна в състоянието на момичето. Хвърли поглед към мисис Баркър, която не откъсваше очи от лицето на племенницата си. Цялата сцена с приглушената светлина на лампите и четирите фигури, приведени над болната, наподобяваше композиция на картина.

Докторът бръкна в джоба на сакото си и извади от там плоска сребриста кутия. Вътре, върху подложка от зелено кадифе, лежеше стъклена спринцовка.