Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън седна в креслото и постави джобния си часов ник върху подлакътника. Цялата къща проскърцваше в студената нощ. Водата в легенчето плискаше леко, докато мисис Баркър навлажняваше лицето на Едит.

Дали щяха да дойдат? Или някой — или нещо, щеше да ги предупреди за капана? Лангтън не беше казал на никого от подчинените си за схемата. От управлението вече беше изтекла твърде много информация. Първо, вестниците знаеха за действията им, но — което беше по-лошо — те бяха известни и на убиеца на Кеплер, Олсен и Редфърс. Налагаше се Лангтън сериозно да обмисли възможността за наличие на вътрешен информатор, но започнеше ли веднъж да подозира собствените си колеги, твърдата земя под краката му бързо щеше да се превърне в плаващи пясъци.

Дванадесет и половина. Клепачите на Лангтън започнаха да натежават. Той примигна, за да се разсъни, и се опита да се съсредоточи. Едит започна да стене от болка, отначало тихо, после по-силно. Всеки вик прерязваше Лангтън и го караше да се чувства така, сякаш от смъртта на Сара не беше изминал и ден.

— Няма, няма, обич моя. Всичко е наред. Наред — кроткият глас на мисис Баркър сякаш успокои Едит за няколко минути. — Всичко е наред, мила.

После момичето ахна и рязко седна в леглото, притиснала с ръце стомаха си. Втренчи се в Лангтън с израз на чист ужас, очите ѝ бяха като на ранено животно.

При вика на Едит Лангтън скочи на крака. Искаше единствено да избяга, да напусне тази стая.

Мисис Баркър го спря с думите:

— Подайте ми кафявото шише. Бързо.

Докато домакинята помагаше на момичето да се отпусне отново сред завивките, Лангтън ровеше в лекарствата на мощното шкафче. Високото шише от кафяво стъкло беше наполовина празно. Инспекторът изтегли тапата и усети миризмата на морфина.

— Хайде, мила, изпий това — мисис Баркър наля малко от течността в чиста чаша и я поднесе до устните на Едит.

Момичето потъна обратно в леглото. Тялото ѝ се отпусна. Очите ѝ се затвориха и пръстите ѝ спряха да стискат конвулсивно завивките.

Мисис Баркър се изправи, навела ниско глава.

— Не мога повече. Бог да ми е на помощ, не издържам вече.

Лангтън остави шишето на място и прегърна мисис Баркър през раменете. Жената се облегна на него, подобно на атлет, изтощен след твърде дълго бягане.

— Много я обичам — чу се заглушеният ѝ от сакото на инспектора глас, — но понякога се чувствам толкова… гневна, че трябва да се грижа за нея. Това е лошо, нали?

Лангтън отлично я разбираше. Спомни си как кръстосваше спалнята напред-назад с часове, роптаейки срещу живота, срещу съдбата и Господ, понякога дори срещу самата Сара, заради това, че го изоставя. Спомни си и вината, която го изпълваше при тези мисли.

— Всеки човек си има граница, мисис Баркър, и след нея се пречупва.

Жената се отдръпна от него и на лицето ѝ се мерна сянка от усмивка, която не се отрази в очите ѝ.

— Бог ни праща изпитания, нали, инспекторе?

Какво би могъл да ѝ отговори? Погледна към Форбс Патерсън, надничащ през процепа на вратата, после отново погледна домакинята. Не беше в състояние да ѝ повтаря изтърканите сладникавости и баналните фрази, които поднасяха на него самия след смъртта на Сара, нищо че тези думи винаги бяха казвани с добро. Просто не можеше да лъже жената.

Мисис Баркър и не искаше това от него. Тя се обърна отново към Едит и улови тъничката ѝ ръка в своите.

Лангтън вдигна от килима съборения си часовник и видя, че и Форбс Патерсън поглежда своя. Дванадесет и четиридесет и седем. Инспекторът седна отново в креслото, усещайки в джоба си стабилната тежест на револвера. Дали щеше да го използва, ако се наложеше? Помисли си за обезобразеното тяло на Кеплер, за чертите на лицето, изрязани от костите. После погледна към изтощеното телце на Едит в леглото.

Да, щеше да използва оръжието си.

Мисис Баркър стана за момент, гребна нови въглища от медна кофа и ги сипа върху умиращия огън. Облак бляскави искри литна нагоре в комина. Жената се върна на мястото си и хвърли поглед към Лангтън, но не каза нищо. Нямаше нужда — и двамата знаеха, че времето беше твърде напреднало.

Дванадесет и петдесет и пет. Лангтън се напрягаше да чуе конски копита или човешки стъпки вън на студената улица. Нищо не нарушаваше нощния покой. Силом потисна порива си да стане и да надникне през завесите. Чакането опъваше нервите му, както макарата опъва кабела все по-силно и по-силно. Всяка изминала минута се струваше на инспектора като пореден оборот.