Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Може би сестрата беше права и Лангтън се зачуди колко ли от картините и ценните артефакти, притежание на професора, имаха за своя тема смъртта. Нима това беше нормално за човек, посветил се на спасяването на човешки животи?

— Трябва да тръгвам — рече инспекторът. — Исках да ви благодаря, задето ме поканихте тук тази вечер.

— Открихте ли каквото търсехте?

Какво можеше да ѝ отговори? Тя уважаваше професора твърде много.

— Научих много.

— Ако има нещо, което мога да направя за вас, инспекторе, само кажете.

Вече в коридора Лангтън се обърна и видя, че сестра Райт все така стои пред заснежената картина и я гледа, подобно на дете, взряно навън през прозореца.

Инспекторът си взе шапката и палтото, даде бакшиш на лакея, който махна с ръка да му повика някой от чакащите кабриолети. Вече в колата Лангтън освободи мислите си и ги остави да се реят над наученото тази вечер. Образи и разговори се смесваха, застъпваха се: египетските предмети, Брунел, професорът, сестра Райт. Как ли щеше да реагира тя, ако знаеше за подозренията му? С гняв? С тъга? С недоверие?

А може би тези подозрения бяха безпочвени, може би странните интереси и вкусове на професора си бяха само едни интереси и вкусове, нищо повече. Ако обаче наистина подсказваха за зловещото му обсебване от идеята за смъртта и прераждането, може би го разконспирираха като доʞтор Стъклен. Доказването на подобен факт щеше да изисква много смелост.

На мътната светлина на уличните газови фенери инспекторът погледна часовника си отново: единадесет и половина. При мисълта какво го чака в следващите часове, стомахът му се сви на възел. Знаеше обаче, че се налага да стори необходимото. Заради Сара.

Единадесет

Още преди Плимсол Стрийт Лангтън поръча на кочияша да спре. Макар че не вярваше дѐлваджиите да наблюдават къщата на мисис Баркър, нямаше желание да поема дори минимален риск. Слезе на Мартенсен Стрийт — няколко пресечки западно от Плимсол — и проследи с поглед отдалечаващия се кабриолет. Мъглата погълна червената светлинка на колата, пламнала като самотно алено око.

Лангтън закрачи на изток, загледан напред по черно-бялата в нощта улица, стъпките му отекваха по тротоара и съзнанието му се смесваха с глъхнещото ехо от музиката на приема у професора. Мъглата го обгърна, влажна, студена и задушлива, с вкус на пушек от близката разпределителна гара в Едж Хил.

Сякаш беше единствената жива душа в целия град, нито звук от превозни средства или пешеходци не проникваше през мъглата, в нито един прозорец от терасираните съседни къщи не проблясваше светлинка. После инспекторът зави по Плимсол Стрийт и зърна бяло сияние сред жълтите лъчи на уличните лампи. Тук къщите бяха вече по-големи, двойно по-просторни от терасираните казионни жилища: всичките с високи прозорци, с красиви перила, с по три стъпала пред входната врата. Лангтън се отправи към запаления бял фенер и изкачи стъпалата пред дом номер четиридесет и две.

Вратата му отвори дребна женска фигурка, облечена от глава до пети в черно. Вътре — антре, осветено от бледите лъчи на старомодни маслени лампи със скъсен наполовина пламък. Меката им светлина се отразяваше в перлените нанизи на шията на жената.

Лангтън изчака, докато вратата зад гърба му се затвори с щракване и попита:

— Мисис Баркър?

— Вие трябва да сте инспектор Лангтън — домакинята стисна ръката му, след това вдигна една от лампите от масичката в антрето. Металното връхче на бастуна ѝ затрака по паркета, когато жената пристъпи към стълбите. — Мистър Патерсън вече е при Едит.

По-нататък по коридора, току до най-долното стъпало на стълбището, се открехна друга врата. На инспектора му се стори, че от нея надничат още две лица — бледи и мълчаливи.

Преди светлината на лампата в ръката на мисис Баркър да ги докосне, двете фигури се дръпната обратно в тъмната стая сред шумолене на нощници. Вратата безшумно се затвори.

Докато следваше домакинята нагоре по покритите с пътека стъпала, Лангтън долови миризмата на дезинфектанти и застоял въздух, осезаемата тежка атмосфера на продължително боледуване. Мирисът върна инспектора шест месеца назад в собствения му дом, при Сара, легнала на двойното легло. Препъна се, малко остана да падне, но се вкопчи в парапета и продължи да се качва нагоре.

На първата площадка мисис Баркър спря и се обърна. Отпусна се върху бастуна си. Лампата осветяваше само половината от лицето ѝ, а другата половина тънеше в синка.