Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Разбирам — отвърна Лангтън, вече се чудеше дали не си е изгубил времето. — Дърам е работил като охрана в Компанията на Свода — това означава, че няма да е добре дошъл тук, нали?

Лойд не отговори, но се обади Даудън:

— Хората тука трябва някак си да оцеляват, инспекторе. Дори най-малките претърсват бреговете на Мърси за изхвърлени вещи, всичките дечица тука са едни малки клошари. Възрастните завързват разни връзки, всеки познава приятели на приятелите на някого си и понякога части от редовните товари инцидентно падат от доковете във водата, без никой да забележи.

Лангтън отлично разбираше. Някои от пазачите на пристанището, и те лошо платени, точно като докерите, охотно си затваряха очите, а често и сами пренасяха разни „незабелязано паднали във водата“ стоки.

— Корпорацията прави всичко възможно да помага — продължи Даудън. — Доставяме редовно храна, опитваме се да осигурим улични кранове за питейна вода, дори септични ями. Но повече не можем да направим.

— Кажи му защо — намеси се Лойд, после сам побърза да обясни: — Компанията на Свода пречи на всеки, който се опита да ни помогне. Дори на благотворителните дружества. Ако зависеше от Компанията, нямаше да имаме нито вода, нито въглища, нито храна, нищо. Щяхме да клечим тука и да гнием в собствената си мръсотия.

Лангтън разбираше политиката на Компанията, макар и да не беше съгласен с нея. От Свода искаха лагерът да престане да съществува. Представи си как лорд Салисбъри гледа надолу от луксозния си кабинет и в неговите очи множащото се човешко гъмжило тук навярно изглежда като мръсно леке, зацапало скъпа картина.

— Това е Бел Лейн, най-старата част на лагера — обади се Лойд и посочи наляво към друга широка улица. — Понтонните вдовици.

Зад груба, изписана с блажна боя табела, Лангтън видя спретнати дървени къщички с покриви от промазани с катран плоскости и със стъклени прозорци.

— Понтонните вдовици?

— Те дошли тук първи — продължи Даудън. — Съпрузите им работели в най-опасния етап на строителството — изграждането на основите на подпорните кули на моста.

— Представете си само — обади се Лойд, заобикаляйки голяма мръсна локва. — Хиляда двадесет и четири кули от тук до Ню Йорк. При строежа на всяка от тях са загинали най-малко по трима ду̀ши. Най-малко.

— Как?

Лойд обясни как екипите се спускали на океанското дъно в понтони — въздушни звънци от дърво и стомана, всеки по тридесет метра в диаметър. На повърхността стояли снабдителните кораби и изпомпвали непрекъснато надолу въздух под налягане, който да измества морската вода и да позволява на изкопчиите да дишат.

— Корави мъже били — продължи Лойд. — Аз не бих могъл да върша такава работа: стотици метри надолу в океана, кръвта блъска в ушите, едва си поемаш дъх. В почти пълен мрак, светели им само по няколко електрически крушки. И копаеш ли, копаеш, затънал до кръста в ледената вода. Понякога океанът нахлувал в понтоните, помпите се повреждали или пък звънецът се накланял настрани. Или пък хората се разболявали от странна болест. Чувал съм за мъже, чиито сърца експлодирали в гърдите им, докато ги изтегляли на повърхността, или кръв бликвала от очите и ушите им. Или пък им нямало нищо, но дни или седмици по-късно умирали, превити одве в гърчове и спазми.

Лойд замълча и загледа надолу по Бел Лейн.

— Компанията отричала да носи каквато и да било вина за инцидентите. Работниците не можели нищо да направят. Вдовиците не получавали и стотинка компенсация. Някои дори се налагало да плащат от собствения си джоб, за да може телата на мъртвите да бъдат докарани обратно в Ливърпул. Затова жените така и не напуснали лагера. За да напомнят на Компанията за срамните ѝ дела.

Дори и слушайки Лойд и обмисляйки чутото, Лангтън се спираше да се взира в лицата наоколо. Някои от мъжете приличаха на избягалия охранител на Свода, но по всичко личеше, че Дърам се е скрил вече някъде другаде. Следата беше изстинала.

Изневиделица рукнал дъжд накара играещите на улицата деца да се пръснат и да се изпокрият по входовете и под стрехите. Лангтън и двамата му спътници се прислониха под една наклонена тераса. От отворената врата на къщата ги наблюдаваше пъстро куче. По калната улица под дъжда премина мъж, притиснал с една ръка шапката към главата си, а с другата загърнал плътно реверите на подгизналата си куртка. Мъжът зърна Лойд, зави, приближи го и прошепна нещо в ухото му.

— Имаме ли успех? — попита инспекторът.