Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън понечи да каже на доктора, че вече са идентифицирали мъртвеца, но вместо това първо прочете телеграмата: Открито съвпадение. Подробностите следват .

— Е, и?

Фрай му подаде втората телеграма.

— Тази пристигна час след първата.

— Не е открито съвпадение — прочете Лангтън и вдигна очи към доктора. — Нищо не разбирам.

— Нито пък аз. Особено като погледнах кои са изпращачите.

Лангтън огледа първата телеграма и видя адреса: Министерство на вътрешните работи, Куин Ане Гейт. Втората обаче беше изпратена от Министерството на външните работи.

— Че защо Външно министерство ще се интересува от едно криминално разследване?

Фрай се усмихна.

— Надявах се ти да ми кажеш.

Лангтън се замисли за момент, после каза:

— Може ли да задържа телеграмите?

— Разбира се. А, да, освен това тъкмо довършвам доклада си върху втората жертва, която ми прати, моряка.

— Огнярят Олсен?

— Точно той — рече докторът. — Чиста работа: едно-единствено пробождане между ребрата до сърцето. Убиецът е знаел какво върши.

— А оръжието?

Фрай разви едно парче муселин върху бюрото си и откри увития в него къс изцапана с кафяви петна стомана, дълъг около двадесет сантиметра.

— Шефилдска стомана, двуостра. Използва се за отделяне на здрава или ранена тъкан от костите.

Докторът повдигна острието, хванал гравираната му дръжка през парчето муселин, вместо с ръкавица.

— Нали разбираш, хирургът прокарва този инструмент по дължината на костта — пищяла, да речем, или бедрената кост — и с него изрязва и отделя тъканите.

При тези думи Лангтън примигна.

— Значи оръжието е собственост на хирург.

— В определен момент със сигурност е било така, но само Господ може да каже как се е озовало в ръцете на убиец.

Лангтън поблагодари на Фрай и се качи в кабинета си. Имаше куп нови факти за допълване в досието на случая и много за обмисляне. Но не беше писано: Хари, момчето за всичко, докуцука при него още в коридора.

— Една дама желае да ви види, сър. Поканих я да ви почака в кабинета.

— Дамата представи ли се? — попита Лангтън, веднага сетил се за мисис Гриздейл.

— Сестра Райт, сър.

Лангтън завари сестрата, седнала в кабинета му.

— Съжалявам, че съм ви накарал да чакате, сестра. Нямах представа, че имате намерение да ме потърсите днес.

— Няма нищо, инспекторе — сестра Райт стана, когато Лангтън влезе, но сега отново се върна на мястото си, положила чантичката и ръкавиците си в скута. Беше облечена в дълга сива пола и палто от сива вълна в същия тон, носеше и простичка, по-тъмносива шапка. Дрехите по някакъв начин напомняха униформата ѝ, сякаш и сега сестрата не се беше откъснала напълно от службата си. — Знаех, че ще сте зает, просто се надявах да можете да ми отделите няколко минутки.

— Разбира се. Днес не сте ли на работа?

— Смяната ми започва в седем часа тази вечер — отвърна сестрата, — макар че аз обикновено застъпвам малко по-рано.

Колко по-рано? — помисли Лангтън. На ръката на сестрата нямаше венчална халка, а тя самата напомняше на инспектора за сестрите от полевите болници и лазаретите в Трансваал: жени, някои още момичета, съсредоточени само и единствено в работата си. Подобно на монахините, те гледаха на задълженията си по-скоро като на призвание, отколкото като на професия. Без тяхната беззаветна грижа и внимание много мъже нямаше да се завърнат след войната. В това число и самият Лангтън.

— Как мога да ви услужа? — попита инспекторът, седна бавно зад бюрото си, присвивайки очи от болката в стомаха.

— Нещо боли ли ви?

— Нищо сериозно, малък инцидент, докато преследвах заподозрян — отвърна Лангтън. — Моля, слушам ви.

Сестра Райт се поколеба, после започна:

— Първо, бих желала да ви помоля да не споменавате пред професора за днешното ми посещение тук. Разбирам, че нямам право да ви поставям в подобно неудобно положение, но професорът ненавижда хората да говорят зад гърба му дори и когато го правят за негово добро.

Заинтригуван, Лангтън отговори:

— Имате думата ми: казаното между тези четири стени ще си остане тук.

По лицето на сестра Райт се разля усмивка, която я накара да изглежда с десет години по-млада.

— Знаех си, че съм ви преценила правилно, инспекторе.

— Така че…

— Така че ето какво. Струва ми се, че снощи — или по-точно тази сутрин, в Лечебницата дните и нощите се сливат — професорът е оставил у вас грешно впечатление за себе си. Той е имал дълъг и пъстър живот, живот, посветен на облекчаване на болките и помощ за страдащите. Работила съм с много лекари, но никога не съм виждала по-самоотвержен хирург от професор Колдуел Чивърс.