Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън вдигна ръка да спре жената. Пулсът му затупка бързо чак в гърлото. Видът на голата ѝ кожа обаче го накара да замълчи. Между ръба на белия дантелен корсет, покрил гърдите ѝ, и нежната извивка на гърлото ѝ пълзеше мрежа от фини белези. На бледата светлина в кабинета те изглеждаха сребристи.

— Постъпих в сестринския корпус на шестнадесет години — каза сестра Райт и загърна роклята си. — Лекувахме ранените бури наравно с нашите храбри войници, не правехме разлика, помагахме еднакво. Но когато наемниците прегазиха болницата ни, това не ги спря да… да…

Младата жена се обърна и се зае да закопчава роклята си.

— Съжалявам — каза Лангтън. — Съжалявам.

Сестра Райт се обърна към него със скована усмивка.

— Оцеляваме, инспекторе. Продължаваме живота си, защото нямаме друг избор.

Образът на Сара изпълни съзнанието на Лангтън.

— Инспекторе? Трябва да вървя — сестра Райт застана до вратата на кабинета и зачака инспекторът да ѝ отвори. После му протегна ръка за сбогом. — Надявам се, че не допуснах грешка като дойдох при вас.

— Не сте допуснали грешка, имате думата ми.

С една последна усмивка сестрата си отиде. Лангтън я изпрати и видя, че Хари му хвърли особен поглед. После затвори вратата и подпря гръб на матираното стъкло.

Сестрата значително се беше издигнала в очите му. Каквато и да беше причината за днешното ѝ посещение, дали беше продиктувано от съзнателен или несъзнателен порив — всичко това в някакъв смисъл беше без значение. Младата жена беше разкрила пред него значима част от живота си, беше му позволила да зърне за миг ужасите, които я бяха оформили като личност. Инспекторът се съмняваше, че сестрата би сторила това за всекиго. Но защо го стори точно за него?

По всичко личеше, че сестра Райт е оживяла след кошмарното преживяване, при това оцеляла не само физически, но и психически. Някои от оцелелите се връщаха у дома, но и там не намираха утеха от мъките на войната, не намираха скривалище от страшните спомени. Не успявайки да подновят прекъснатия си без време предишен живот, те се пропиваха, вземаха опиум, затъваха в престъпления или просто пропадаха през тъканта на обществото и изчезваха в бездната отдолу.

Да, сестра Райт беше силна. В това Лангтън не се съмняваше.

Той досипа въглища в печката и излезе от кабинета, в който още се долавяше ароматът на сестра Райт, неуловим дъх на бели цветя. Инспекторът завари кабинета на Форбс Патерсън празен. Един детектив в общото помещение му каза, че Патерсън ще се върне следобед. Лангтън остави съобщение и реши да придружи Макбрайд при посещението му в Бутъл.

Трамваят пое от Виктория Стрийт към центъра, минавайки по дължината на Скотланд Роуд и Стаили Роуд. Лангтън седна на горната платформа сред миризми на мокри дрехи, кожа и опърлено от сипещите се от сгъващата се трамвайна лира над главата му искри. През мръсните стъкла гледаше как улиците се разгръщат пред него. Въпреки че кралската процесия щеше да мине далеч от тук, много от къщите и магазините бяха украсени с вимпели и ленти в националните цветове. Имперското знаме висеше от прозорците, редом до черно-белите портрети, отпечатани специално за случая от най-популярните вестници, така че строгият поглед на кралица Виктория наблюдаваше Лангтън от стотици места.

По-бедните улици празнуваха още по-ревностно — докато трамваят чакаше пред Стаили Хоспитъл, Лангтън плъзна поглед по улиците с имена на цветя от отсрещната страна — Холи Стрийт, Дейзи, Роуз, Айви — и видя гирлянди в червено, бяло и синьо, опънати между къщите. А когато трамваят тръгна рязко напред сред припукващия съсък на искрите, инспекторът зърна хора на стълби, които прикрепяха трицветни ленти по стълбовете на уличното осветление.

После, унесен от монотонното движение на трамвая, Лангтън притвори клепачи и задряма. В съзнанието му се надигнаха образи: мъжът без лице, професор Колдуел Чивърс, безумният скок над крилата на шлюза, сестра Райт, разкопчаваща роклята си. Сара.

Инспекторът се събуди, когато трамваят спря с внезапно тръсване. Огледа се, примига объркано и позна черквата „Света Троица“ на Мъртън Роуд. После изтрополи надолу по спираловидните стъпала до долната платформа и скочи на уличния чакъл точно в момента, в който кондукторът удари звънеца за тръгване. Все още сънен, Лангтън закрачи към черквата. Ако си спомняше добре, Глочестър и Уорчестър Роудс се падаха вляво.

Повечето пешеходци тук бяха облечени прилично, с чисти и изгладени, макар и леко овехтели дрехи. В простичките двуетажни къщи живееха работнически семейства, представляващи най-долното стъпало на йерархичната стълбица на уважаваното почтено общество.