Якоб Гримм - Немски сказания (Том първи)

В Бохемия, недалеч от Елбоген, в една сурова, ала красива долина, през която се вие, достигайки почти до Карлсбад, реката Егер, се намира прочутата Пещера на джуджетата. Жителите на съседните села и градове разказват следното. Тези скали в древни времена били обитавани от планински джуджета, които живеели там тихо и мирно. Никому не вършели зло, напротив, при нужда и смут помагали на съседите си. Дълго време над тях властвал могъщ повелител над духовете, ала веднъж, когато те поискали да отпразнуват сватба и се отправили към църквата си, той изпаднал в силен гняв и ги превърнал в камъни или по-скоро, доколкото те все пак били неизтребими духове, ги заточил вътре в тях. Редицата на тези скали и до днес носи названието „Омагьосаната сватба на джуджетата“ и те могат да бъдат видени в различни форми да се извисяват по върховете на планината. По средата на една от скалите показват образа на едно джудже, което, докато другите се опитвали да избягат от своя плен, твърде дълго се контело и докато надничало от прозореца и се оглеждало за помощ, било превърнато в камък.

Върху фасадата на кметството в Елбоген и сега показват заточените безсъвестни и сребролюбиви графове в една буца звънлив метал. Според преданието никой, който е опетнил себе си със смъртен грях, не е в състояние да повдигне въпросната буца.

Край Аахен недалеч от града се извисява една планина, чиито обитатели, когато се женят, вземат назаем от гражданите казани, железни тенджери, паници и тигани, а сетне най-почтено им ги връщат. Подобни планини на джуджета има в областта Йена, както и в графство Хоенщайн.

Хедлер, свещеникът на Зелбитц и Марлсройт, разказал през 1684 следното: В гората между двете споменати места има овраг, наричан от всички Дупката на джуджетата, понеже от повече от сто години там под земята живеели джуджета, на които някои от жителите на Наила доставяли необходимата храна.

Алберт Щефел, седемдесетгодишен, който умрял през 1680 година, и Ханс Коман, шестдесет и тригодишен, който пък умрял през 1679 година, двама почтени и заслужаващи доверие мъже, често разказвали, че дядото на Коман веднъж орял разположената си близо до въпросната дупка нива, а жена му му донесла на полето прясно изпечен хляб за закуска и го оставила, завит в месал, на синора. Не след дълго се приближила дребна женичка и заговорила орача за хляба му: нейният хляб бил все още във фурната, но гладните й деца не можели да го чакат, та тя на обяд ще му върне от своя. Дядото склонил, по пладне тя се върнала, простряла много бял месал и положила върху него още топъл самун, благодарила му многократно и го помолила да изяде хляба, без да се свени, а месала тя после иска да вземе. Така и станало, след което тя му рекла, че сега са отворени толкова много ковачници, че те, обезпокоени от тях, са принудени да си тръгнат и да оставят милите тям места. Тя укорила това, дето людете много се кълнат и проклинат, а и не почитат неделята, като селяните преди да отидат на църква минават да нагледат полята си, което е много греховно.

Неотдавна в една неделя няколко ратаи се спуснали със запалени факли в дупката, вътре намерили пропаднал много нисък проход, а накрая стигнали до обширен, изкусно издълбан в скалите четириъгълен дворец, надхвърлящ човешкия ръст и в четирите ъгъла с по една малка куличка. Обзел ги страх и те излезли, без да разгледат стаичките.

Една нощ на графа от Хоя се явило малко човече и както разказва графът, му рекло да не се плаши, защото искало само да му каже две думи и да го помоли да не му отказва. Графът отвърнал, че ако за него и за хората му това не е прекалено тежко, с удоволствие ще го направи. Тогава човечето казало: „Другата нощ в дома ти ще дойдат и ще се настанят някакви същества, на които ти трябва да отстъпиш за известно време кухнята и залата, а и да наредиш на слугите си да си легнат и никой от тях да не гледа какво ще правят онези, изобщо никой не бива да знае за това, освен ти самият. За всичко ще ти се отблагодарят, ти и родът ти ще преуспеете, нито ти, нито твоите люде ще претърпят дори най-малкото страдание.“ Графът се съгласил. През следващата нощ в къщата се появило, подобно на военна колона, цяло шествие от дребни човеци, като каквито биват описвани джуджетата рудничари. Започнали да готвят, режат и сервират, и преди още да се огледаш, била приготвена обилна вечеря. Призори, когато се канели да си тръгват, малкото човече отново се приближило до графа и заедно с благодарностите си му поднесъл меч, саламандрова кожа и златен пръстен с инкрустиран червен лъв, като пояснило, че той и наследниците му трябва да пазят тези три неща и че докато те са заедно, в графството ще се съхранят единството и благосъстоянието; а разделят ли се, това ще е знак, че нищо добро не го чака; и още, че винаги когато червеният лъв загуби цвета си, някой от рода ще умре.