Unknown - index1

Все още не бе решил дали иска да продава, но разполагаше с цял живот да мисли по този въпрос.

Господин Фентън от кантората увери Алекс, че може да продаде земята на „Дагет Тръст“ винаги, когато реши. Алекс попита господин Фентън дали според него те биха могли да платят прилична пазарна цена за толкова много земя.

Човекът увери Алекс, че „Дагет Тръст“ е солидно финансово обезпечен и подобна покупка не би ги затруднила.

Ако Алекс умреше, без да е решил да продаде имота си, и в случай че нямаше наследник, земята щеше да се върне във владение на консервационния фонд, без те да трябва да платят и пени, така че в известен смисъл бе по-добре да я продаде, защото в такъв случай парите щяха да са негови, каквото и да стане. Но пък ако умре, няма как да харчи парите си от гроба.

Господин Фентън му каза, че от „Дагет Тръст“ са направили запитвания с надеждата Алекс все пак да се реши да продаде земята в недалечно бъдеще. Нещо в това изказване подразни Алекс и го провокира да вземе решението. Той помоли господин Фентън да предаде на представителите на фонда, че възнамерява да запази земята за себе си. Тогава юристът се зае да му обяснява с подробности ограниченията на сделката и че нарушаването им би довело до това той да изгуби земята, дори тя да е прехвърлена на негово име. Алекс го увери, че разбира.

Нямаше търпение прехвърлянето да се осъществи. Искаше да прекара известно време сам със себе си сред гората и да рисува. Беше му приятно да си мисли, че притежава толкова много земя, че разполага със свят, който може да изучава и да нарече свой.

Докато седеше в ателието си, заслушан в дъжда, който трополеше в прозореца, той осъзна, че близо месец след случилото се вече започва да се възстановява, да преодолява мъката и отново да намира удовлетворение в работата си и поне известно удоволствие от живота. Бе намерил нова галерия, където картините му се търсеха, а започна да му минава и мисълта да попътува до Мейн, за да обиколи пустошта и да изпълни главата си с впечатления, които да нарисува.

Сякаш нещата започваха да се нормализират. Животът продължаваше. В известен смисъл беше като ново начало, като че животът му най-сетне започваше.

Освен това Джакс се превръщаше в спомен – все още ярък, но все по-отдалечаващ се. Каквато и да бе истината зад нейната история, тя така и не направи опит да се свърже с него. Колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха надеждите му. Ако тя бе истинска, ако историята й бе истинска, вече да бе сторила нещо. Да се бе свързала с него, да бе изпратила нещо… каквото и да е.

Нямаше как да е сигурен, че тя не е вътре в някаква схема от хора, които се опитват да го измамят. Не му се вярваше, но все пак такава вероятност съществуваше и това го притесняваше.

Нямаше и следа от присъствие на извънземни. Всъщност той предпочиташе да не си припомня думите й, тъй като с всеки изминал ден тази идея му се струваше все по-абсурдна, а не му се щеше да гледа Джакс в толкова негативна светлина.

Не искаше да си я представя като част от коварна игра, но в същото време не му бе приятно и да мисли, че е откачалка, която твърди, че е дошла от друга планета. Психически болната му майка бе повече от достатъчно количество лудост.

В края на краищата той наистина не знаеше какво да мисли, така че се опита да измести на заден план мислите за Джакс и да се отдаде на рисуването.

В мрака отвън мълния подгони насечен танц от отблясъци, които потопиха лъскавите от дъжда дървета в призрачна светлина. Щом вятърът духна и мълнията претича зигзагообразно по небето, клоните сякаш също започнаха да се движат на пресекулки, едва ли не сякаш дърветата крачеха тежко в мастиленочерната нощ. Сегиз-тогиз дъждът заливаше стъклата с тежки водни завеси, които плющяха така, все едно се опитваха да отмият къщата.

Бурята пасваше на настроението на Алекс, който рисуваше планини с облаци, прокраднали се между високи върхове. Гръмотевиците доближаваха природата до него и отекнаха дълбоко в цялото му същество, докато работеше върху мрака в гората под надвисналите облаци.

Към полунощ на вратата се позвъни.

14

АЛЕКС ЗАСТИНА ЗА МОМЕНТ, стиснал четката, докато ехото от звънеца отшумяваше. Първата му мисъл беше възможно ли е да е Джакс.

Бързо отхвърли тази мисъл. Беше глупаво да го мисли. Но после осъзна, че ако случайно е тя, би било още по-глупаво да я държи отвън на дъжда.

Пъхна четката в буркана с вода на масата до триножника си и отри ръце в кърпата, докато избута назад стола си. Докато се изправяше, погледът му улови някакво отражение. Стрелна с очи огледалото в другия край на стаята, за да поприглади рошавата си коса. Не направи никакъв друг опит да разтреби от страх, че ако е Джакс, може да си тръгне, преди той да е стигнал до входната врата.