Unknown - index1

Тези физици твърдяха, че съществуват измерения отвъд познатите ни четири и че тези допълнителни измерения са мембрани, които, след като бъдат докоснати, захвърлят материята в познатите ни измерения.

С други думи, създават вселени, които се носят в това пето измерение.

Те дори стигат до там да твърдят, че тези други измерения може би са врати между вселените.

Алекс не можеше да престане да се пита дали Джакс не е дошла от някое такова място. Може би не е точно от друг свят, а просто е преминала през вратата на друго измерение. Макар да го побиваха тръпки, като се замисляше за тези вероятности, в сърцето си чувстваше, че просто мечтае, че си намира за какво да се хване, за да убеди сам себе си, че тя е истинска, че нещата, които му разказа, са истина.

Той искаше тя да му казва истината, иначе цялото му впечатление за нея, всичко, което си мислеше – за нейната интелигентност, нейната страст към живота, нейното присъствие, – би се сринало. Той не искаше да повярва, че тя е от друг свят. Как да повярва на тази история?

Но ако тя го лъжеше, щеше да е още по-зле.

Алекс се чувстваше в капан, не искаше да повярва на историята й, но в същото време не искаше да се окаже, че тя е просто фокусник, лъжец.

Но Джакс я нямаше. Той нямаше никакво основание да се надява, че тя някога ще се върне. Алекс съзнаваше, че е пропуснал шанса си да научи повече, да разбули загадката.

Докато приключи с четенето, вече бе мръкнало и къщата извън лампата над стола му бе тъмна. Той се чувстваше не просто сам, а самотен в сгъстяващия се мрак. Информацията в статиите не го убеди в нищо – въпреки надеждите му. Всъщност по някакъв странен начин само го накара да се чувства още по-категоричен в мнението си, че това е невъзможно. Струваше му се, че физиците се изкушават да повярват в още по-гигантски фантастични теории. Науката, ако наистина ставаше въпрос за наука, а не за проекция на желания, бе отвъд него. Докато ритъмът на живота продължаваше да настоява за неговото внимание, той постепенно изгуби всякакъв интерес към статиите в списанията. Имаше по-реални проблеми, за които да мисли.

Седмица след като най-сетне кремира дядо си, Алекс се върна към рисуването. В началото сякаш го правеше просто колкото да запълни празнотата. Светът изглеждаше тъй тих, тъй мъртъв, тъй тъжен. Никога преди не го бе виждал такъв. Разговаряше с Бен почти всеки ден. В много отношения именно Бен съумяваше да направи света по-жизнен.

С течение на времето Алекс установи, че рисуването поне отнася мисълта му към други места и му помага да забрави мъката си. Той беше сам през по-голямата част от времето, изгубен в тези светове, които оживяваха на платното и го приласкаваха.

Предполагаше, че може поне да намери известна утеха във факта, че Бен бе водил пълноценен живот. Бе се наслаждавал на всеки свой ден. Повечето хора не можеха да се похвалят с това. Мнозина просто брояха дните до почивката си, до поредното пътуване, до пенсия – сякаш в непрекъснато очакване животът им да започне. Бен никога не чакаше. Той живееше всеки ден.

Няколко седмици по-късно, след като Алекс прецени, че е минало достатъчно време, се обади на господин Мартин, за да провери дали не е размислил и не иска да вземе някои от картините му. Господин Мартин се извини, но обясни, че не би искал. Беше категоричен. Алекс прецени, че няма смисъл да настоява. Това е положението и толкова.

Вместо да се съсредоточава върху проблема, Алекс реши, че трябва да намери решение, затова обиколи галериите, където прецени, че би се чувствал уютно да излага творбите си. Най-накрая откри една в района на стария пазар, където се съгласиха да вземат няколко от по-малките му картини. Там магазините не бяха толкова скъпи, но привличаха разнообразна клиентела и седмица по-късно едно от платната бе продадено за деветстотин долара. Собственикът остана доволен и помоли Алекс за още няколко картини, една-две по-големи, за да се опитат да продадат и по-скъпи неща.

Преди края на месеца Алекс се свърза с „Ланкастър, Бъкман, Фентън“ в Бостън, за да провери дали биха се заели с прехвърлянето на земята на негово име. От там го увериха, че могат да се заемат и че всъщност според завещанието те са единствената кантора, която има законово право да го направи.

Освен това се оказа, че има доста солени такси, ако иска да прехвърли земята на свое име, но предвид парите, които спечели от шестте картини, обезобразени в галерията на господин Мартин, и сумата, която щеше да му изплати застрахователят за пожара в къщата на дядо му, Алекс нямаше проблем да ги покрие. Земята щеше да стане негова и той възнамеряваше да уреди въпроса.