Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

„По дяволите.“

Роналд Ниедерман я хвърли в стаята. Тя се стовари тежко върху дивана и се изсули на пода. Усети как кръвта нахлу в главата ѝ и се изправи на крака, олюлявайки се. Видя масивен стъклен триъгълен пепелник на една маса, хвана го бързо и се приготви да го хвърли с дясната си ръка. Ниедерман я хвана точно преди да успее да го метне. Лисбет бръкна със свободната си ръка в джоба на панталона си, извади електрошоковия пистолет, извъртя се и го натисна в слабините на Ниедерман.

Усети как токът преминава в собственото ѝ тяло през другата ѝ ръка, онази, която Ниедерман държеше. Очакваше мъжът да се строполи на земята в силни болки. Вместо това той погледна учудено надолу към нея. После я зашлеви. Все едно, че я удари с бухалка. Лисбет се свлече на пода пред дивана. Вдигна глава и погледна Ниедерман в очите. Той я наблюдаваше любопитно, сякаш се опитваше да предвиди следващия ѝ ход. Като котка, която се приготвя за игра с плячката си.

След това Лисбет долови движение откъм една врата малко по-навътре в стаята. Извърна поглед.

Той бавно излезе на светло.

Подпираше се на бастун, пригоден за патерица. Виждаше протезата му да стърчи от крачола на панталона.

Лявата му ръка приличаше на съсухрена топка. Няколко пръста липсваха.

Вдигна очи към лицето му. Лявата половина бе нашарена с белези от изгарянията. Ухото му приличаше на малък израстък, а едната му вежда я нямаше. Беше плешив. Спомняше си го като силен и атлетичен мъж с черна чуплива коса. Всъщност бе висок 165 см и напълно изпосталял.

– Здравей, татко – рече тя тихо.

Александър Залаченко наблюдаваше дъщеря си с напълно безизразно лице.

РОНАЛД НИЕДЕРМАН ЗАПАЛИ таванската лампа. Претърси Лисбет за други оръжия, след което обезопаси нейния „Р-83 Ванад“ и извади патрондаша. Залаченко заобиколи Лисбет, куцукайки, седна в един фотьойл и взе дистанционното.

Погледът на Лисбет попадна на екрана зад него. Залаченко натисна някакво копче и пред очите ѝ внезапно затрепка картина на местността зад плевнята и част от алеята към къщата. „Камера с оптика за нощно виждане. Знаели са, че съм дошла.“

– Бях започнал да си мисля, че няма да посмееш да влезеш – рече Залаченко. – Наблюдаваме те от четири часа следобед. Активира почти всяка алармена система във фермата.

– Датчици за движение – рече Лисбет.

– Два при алеята и четири в сечището отвъд полето. Избра за наблюдателен пост точно мястото, където имахме аларма. Оттам се открива най-добър изглед към фермата. Най-често датчиците се активират от някой лос, сърна или берач на плодове, които са се приближили твърде много. Рядко ни се случва да видим някой да се промъква насам с оръжие в ръка.

Помълча за секунда.

– Нима наистина мислеше, че Залаченко ще живее напълно беззащитен в малка къща на село?

ЛИСБЕТ РАЗТРИ ТИЛА СИ и се опита да се изправи.

– Не ставай от пода – рече Залаченко рязко.

Ниедерман спря да си играе с пистолета ѝ и се вгледа спокойно в нея. Вдигна вежда и ѝ се усмихна. Лисбет си спомни обезобразеното лице на Паоло Роберто по телевизията и реши, че да си остане на пода е по-скоро добра идея. Въздъхна и се облегна на дивана.

Залаченко протегна здравата си дясна ръка. Ниедерман извади пистолет от панталона си и му го подаде. Лисбет забеляза, че е „Зиг Зауер“, стандартното полицейско оръжие. Залаченко кимна. Ниедерман внезапно се обърна и си облече яке. Излезе от стаята, а Лисбет го чу как отваря и затваря външната врата.

– Да не ти хрумне да извършиш някоя глупост сега. В мига, в който се опиташ да се изправиш, ще те прострелям в корема.

Лисбет се отпусна. Нямаше да успее да избяга. Преди това той щеше да изстреля два, може би три патрона, най-вероятно от онези, които щяха да я умъртвят в рамките на няколко минути.

– Изглеждаш ужасно – рече Залаченко и посочи обицата на веждата ѝ. – Като проклета курва.

Лисбет го фиксира с поглед.

– Но си взела очите ми – продължи той.

– Боли ли? – попита тя и кимна към протезата му.

Залаченко я наблюдава дълго.

– Не. Вече не.

Лисбет кимна.

– Единственото ти желание е да ме убиеш – каза той.

Лисбет не му отговори. Залаченко внезапно се разсмя.

– Мислил съм си за теб през годините. Горе-долу всеки път, щом се погледнех в огледалото.

– Трябваше да оставиш мама на мира.

Залаченко се разсмя.

– Майка ти беше курва.

Очите на Лисбет станаха черни като въглени.

– Не беше никаква курва. Работеше като касиерка в магазин, за да свързва двата края.