Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Никога не бе чувала за Гусеберя преди, но доколкото можеше да разбере, това беше името на фермата пред нея. Бе преминала покрай пощенската кутия до главния път. На нея беше изписано ПЛ 192 – К. А. Будин. Името не ѝ говореше нищо.

Обиколи къщата от едната страна и старателно избра мястото си за наблюдение. Залязващото слънце остана зад гърба ѝ. Откакто бе пристигнала тук към три и половина, се бе случило само едно нещо. Към четири часа шофьорът на реното излезе от дома на К. А. Будин.На вратата си размени няколко думи с човек, когото Лисбет не видя. След това си тръгна и повече не се върна. Като цяло във фермата не се случваше нищо. Тя чакаше търпеливо и наблюдаваше сградата с малък бинокъл „Минолта“ с осемкратно увеличение.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ БАРАБАНЕШЕ ядосано с пръсти по масата във вагон-ресторанта. Влакът бе спрял в Катринехолм. Стоеше там вече близо час заради някаква мистериозна повреда на един от вагоните, която изискваше незабавен ремонт. Шведските държавни железници се извиняваха за закъснението.

Той въздъхна тъжно и си взе още едно кафе. Влакът потегли внезапно след още петнайсет минути. Микаел погледна часовника си. Осем часът.

Трябваше да се качи на самолет или да си вземе кола под наем.

Чувството, че е закъснял, се усилваше все повече.

КЪМ ШЕСТ ЧАСА някой запали лампа в стая на долния етаж, а след това и на външната площадка. Лисбет забеляза сенки в помещението вдясно от входната врата, където смяташе, че се помещава кухнята. Но не успя да различи лица.

Изведнъж външната врата се отвори и русият великан, на име Роналд Ниедерман, излезе навън. Носеше тъмни панталони и прилепнал пуловер с поло яка, който подчертаваше мускулите му. Лисбет си отдъхна. Най-накрая бе получила знак, че е дошла на правилното място. За пореден път констатира, че Ниедерман е едър като мечка. Но и той беше от плът и кръв като останалите хора, каквото и да бе причинил на Паоло Роберто и Мириам Ву. Ниедерман заобиколи къщата и за няколко минути изчезна в плевнята при колата. Върна се с малка чантичка и влезе в къщата.

Само след няколко минути отново се показа навън. Този път бе придружен от кльощав нисък мъж, който куцаше и се подпираше на патерица. Бе прекалено тъмно, за да различи чертите на лицето му, но Лисбет усети, че я полазват тръпки.

„Daaaddyyy, I am heeerе.“[85]

Залаченко и Ниедерман минаха по алеята пред къщата и спряха при бараката, откъдето Ниедерман взе дърва за огрев. След това се върнаха в къщата и затвориха вратата.

Лисбет Саландер остана да лежи неподвижно десетина-петнайсет минути след като се бяха прибрали вътре. После свали бинокъла си и се отдръпна на още десет метра назад в гората, докато дърветата не я скриха напълно. Отвори раницата си, извади термос, наля си кафе и засмука бучка захар. Изяде сандвича с кашкавал, който бе купила по-рано същия ден на една бензиностанция на път за Гьотеборг.

Когато се нахрани, измъкна пистолета на Сони Ниеминен от раницата си. Извади пълнителя. Имаше шест патрона „Макаров“, калибър девет милиметра. Би трябвало да ѝ стигнат. Пъхна пълнителя и зареди пистолета. Натисна предпазителя и прибра пистолета в десния джоб на якето си.

ЛИСБЕТ ПРЕДПАЗЛИВО ТРЪГНА към сградата. Бе изминала около сто и петдесет метра, когато внезапно спря.

В полето на своя екземпляр на „Аритметика“ Пиер дьо Ферма бе написал следното: „Имам наистина великолепно доказателство на това твърдение, но полето е твърде тясно, за да го побере.“

Квадратът бе прераснал в куб (х³ + у³ = z³), а математиците бяха търсили отговора на загадката на Ферма в продължение на столетия. Накрая – през деветдесетте години, Андрю Уайлс бе решил задачата след десетилетие работа върху нея с помощта на изключително сложна компютърна програма.

А сега Лисбет изведнъж я проумя. Отговорът бе толкова неподозирано лесен. Игра с цифри, които се подредиха в редици и изведнъж образуваха проста формула, приличаща на ребус.

Ферма не бе разполагал с компютър, а и решението на Андрю Уайлс се основаваше на постижения в областта на математиката, станали факт дълги години след като Ферма бе формулирал теоремата си. Следователно неговото решение е било съвсем различно.

Лисбет бе толкова озадачена, че се видя принудена да седне на един дънер. Загледа се пред себе си, докато проверяваше наум решението.

„Това е имал предвид. Да се чуди човек, че математиците са се бъхтили толкова време.“

След това се разсмя.

„Някой философ би имал повече шанс да разреши загадката.“