Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Залаченко погледна триумфално към Лисбет.

– Оставаш си главна заподозряна в убийствата. Най-добре ще е да изчезнеш без много шум.

ИЗМИНАХА ПОЧТИ ПЕТДЕСЕТ МИНУТИ, преди Роналд Ниедерман да се върне. Носеше ботуши.

Лисбет Саландер хвърли поглед към мъжа, който по думите на баща ѝ беше неин брат. Не откриваше никаква визуална прилика със себе си. Даже напротив, той бе пълната ѝ противоположност. Лисбет усещаше, че в Роналд Ниедерман има нещо сбъркано. Структурата на тялото му, детското лице и немутиралия глас вероятно бяха резултат от някаква генетична болест. Изобщо не бе усетил електрошоковия пистолет, а и ръцете му бяха огромни. Нищо у Роналд Ниедерман не беше нормално.

„Явно в семейство Залаченко има доста генетични увреждания“ – помисли си тя горчиво.

– Приключи ли? – попита Залаченко.

Ниедерман кимна. Протегна ръка към своя „Зиг Зауер“.

– Ще дойда с теб – рече Залаченко.

Ниедерман се колебаеше.

– Доста път е дотам.

– Ще дойда. Донеси ми якето.

Ниедерман вдигна рамене и изпълни желанието му. След това взе пистолета, а Залаченко се облече и за малко изчезна в съседната стая. Лисбет наблюдаваше Ниедерман, който завиваше на пистолета саморъчно направен заглушител.

– Да вървим тогава – рече Залаченко от вратата.

Ниедерман се наведе и я изправи на крака. Лисбет го погледна в очите.

– И теб ще убия – рече му тя.

– Поне самочувствие не ти липсва – каза ѝ баща ѝ.

Ниедерман ѝ се усмихна нежно, замъкна я до външната врата и я изведе на двора. Държеше я здраво за врата. Пръстите му обхващаха цялата ѝ шия. Поведе я към гората на север от плевнята.

Вървяха бавно, а Ниедерман се спираше от време на време, за да изчака Залаченко. Носеха силни фенери. Когато навлязоха в гората, Ниедерман я пусна. Държеше цевта на пистолета на няколко метра от гърба ѝ.

Изминаха около четиристотин метра по една труднопроходима пътека. Лисбет се спъна на два пъти, но я изправиха на крака.

– Завий тук надясно – нареди ѝ Ниедерман.

След около десетина метра излязоха на една просека. Лисбет забеляза дупката в земята. В светлината от фенера на Ниедерман видя лопата, забита в купчина пръст. Изведнъж разбра какво бе изпратен да свърши Ниедерман. Той я бутна към дупката. Тя се спъна и падна на четири крака, а ръцете ѝ потънаха дълбоко в пръстта. После се изправи и погледна безизразно брат си. Залаченко доста се забави, а Ниедерман го изчака спокойно. През цялото време държеше Лисбет на мушка.

ЗАЛАЧЕНКО БЕ ЗАДЪХАН. Мина почти минута, преди да може да проговори.

– Би трябвало да кажа нещо, но просто няма какво – рече той.

– Няма нищо – каза му Лисбет. – И аз нямам какво да ти кажа.

Тя му се усмихна накриво.

– Да приключваме – рече Залаченко.

– Радвам се, че последното нещо, което ще сторя, е да те натопя – рече Лисбет. – Полицията ще почука на вратата ти още тази нощ.

– Празни приказки. Очаквах, че ще започнеш да блъфираш. Единствената причина, поради която дойде тук, е да ме убиеш. Не си говорила с никого.

Лисбет Саландер се усмихна още по-широко. Изведнъж лицето ѝ придоби злобно изражение.

– Може ли да ти покажа нещо, татко?

Пъхна бавно ръка в левия джоб на панталона си и извади някакъв правоъгълен предмет. Роналд Ниедерман наблюдаваше внимателно всяко нейно движение.

– Всяка произнесена от теб дума през последния час бе излъчена по едно радио в интернет.

Извади ръчния си компютър „Палм Тунгстен Т3“.

Залаченко сбърчи чело.

– Дай да видя – рече той и протегна здравата си ръка.

Лисбет му подхвърли компютъра си. Баща ѝ го хвана във въздуха.

– Глупости – рече Залаченко. – Това е един обикновен „Палм“.

КОГАТО РОНАЛД НИЕДЕРМАН СЕ НАВЕДЕ напред, за да разгледа компютъра ѝ, тя хвърли шепа пясък в очите му. Така го ослепи временно, но той механично произведе един изстрел с пистолета със заглушител. Лисбет бе успяла да се дръпне настрани, така че куршумът изсвистя през празното пространство. Лисбет грабна лопатата и замахна с острата ѝ част към ръката, с която държеше оръжието. Удари го с все сила по кокалчетата и видя как „Зиг Зауер“-ът изписа широка дъга във въздуха и падна далеч от тях сред няколко храсти. Над показалеца на Ниедерман зейна дълбока рана, от която течеше кръв.

„Би трябвало да вие от болка.“

Ниедерман зашари с ранената си ръка по земята пред себе си, докато отчаяно търкаше очи с другата. Единственият начин да спечели в тази битка бе да му причини някакво сериозно нараняване. Нямаше абсолютно никакъв шанс, ако се стигнеше до ръкопашен бой. Трябваха ѝ пет секунди, за да успее да избяга в гората. Засили се и хвърли лопатата през рамо. Опита се така да извърти дръжката, че лопатата да падне с острата част надолу, но позицията на тялото ѝ не го позволяваше. Лопатата се стовари върху лицето на Ниедерман с широката част.