Стиг Ларшон: Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Внезапно тя се извъртя рязко наляво, доколкото ѝ позволяваха ремъците, в опит да го избегне. Сви крака до брадичката си и ритна силно към главата му. Целеше се в адамовата му ябълка и успя да го удари с палец някъде под брадичката, ала той бе подготвен, извърна се и почти нищо не усети. Опита се да го ритне отново, но той вече се бе отдалечил на достатъчно голямо разстояние, за да не го достигне.

Тя отпусна крака.

Чаршафът ѝ висеше надолу от края на леглото, стигайки до пода. Нощницата ѝ се бе събрала доста по-нагоре от бедрата.

Той дълго остана неподвижен и мълчалив. След това заобиколи леглото и извади ремъци и за краката. Тя се опита да свие краката си, ала той я хвана за единия глезен, с другата си ръка натисна надолу коляното ѝ и я завърза през ходилото. След това стори същото и от другата страна.

Сега бе напълно безпомощна.

Той вдигна чаршафа и я зави. После я наблюдава мълчаливо в продължение на две минути. Усещаше възбудата му в полумрака, макар той самият да се опитваше да я скрие. Сигурно бе получил ерекция. Знаеше, че му се иска да протегне ръка и да я докосне.

След това той се обърна, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Чу го да спуска резето, което бе напълно излишно. Тъй или иначе нямаше как да се освободи и да стане от леглото.

Лежа така в продължение на няколко минути, загледана в тънката ивица светлина, струяща от горния край на вратата. След това се поразмърда малко, за да провери колко са стегнати ремъците. Успя да повдигне леко колене, ала каишите през гърдите и ходилата ѝ веднага се опънаха. Отпусна се. Остана да лежи съвсем неподвижно, загледана в нищото.

Вижда го пропит с бензин. Усеща кибритената кутия в ръката си. Разтърсва я. Клечките в нея започват да трополят. Отваря кутията и изважда една от тях.Чува го да казва нещо, ала ушите ѝ са глухи за думите му. Съзира изражението на лицето му, когато драсва клечката. Чува съскащия звук на запалената сяра. Прилича на продължителен гръм при буря. После вижда лумналите пламъци.

Усмихна се студено.

Тази нощ навършваше тринайсет.

ЧАСТ ПЪРВА

ГЛАВА ПЪРВА Четвъртък, 16 декември – петък, 17 декември

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СМЪКНА слънчевите си очила до върха на носа и примижа под шапката си с периферия. Видя как дамата от стая 32 излезе от страничния вход на хотела и отиде до един от шезлонгите на зелени и бели райета до басейна. Ходеше с поглед забит в земята и с олюляваща се походка.

Саландер я бе виждала преди само от разстояние. Предполагаше, че жената е на около 35 години, ала съдейки по външния ѝ вид, можеше да е на всякаква възраст – от 25 до 50 години. Имаше кестенява, дълга до раменете коса, овално лице и женствено тяло като на моделите от каталог за дамско бельо. Носеше сандали, черни бикини и лилавеещи слънчеви очила. Бе американка и говореше на южен диалект. Имаше жълта шапка, която пусна на земята до шезлонга, преди да направи знак с ръка на бармана в бара на Елла Кармайкъл.

Лисбет Саландер остави книгата в скута си, отпи глътка кафе и посегна към кутията с цигари. След това извърна очи към хоризонта. От мястото ѝ на терасата край басейна се виждаше късче от Карибско море между няколкото палми и рододендрони, растящи до оградата пред хотела. Навътре в морето се носеше платноходка, устремена на север, навярно към Санта Лусия или Доминика. А зад нея се очертаваха контурите на сив товарен кораб, запътил се на юг към Генуа или към някоя съседна страна. Лек бриз разхлаждаше предобедната мараня, ала Лисбет усети как една капка пот бавно се стече по челото ѝ надолу към веждите. Не обичаше да се пържи на слънцето. Бе прекарала дните си тук главно на сянка, като седеше почти непрекъснато под шатрата. Въпреки това беше черна като негър. Носеше кафяви шорти и черен потник.

Слушаше странните тонове на стийл дръма[1], долитащи от тонколоните на бара. Никога не се бе интересувала особено от музика и не можеше да направи разлика между Свен-Ингварш и Ник Кейв[2], ала тринидадският музикален инструмент я очароваше. Струваше ѝ се нереално, че някой може да свири на варел и на всичкото отгоре да изтръгва от него звуци, които нямат равни на себе си. За нея тоновете бяха магически.

Изведнъж усети раздразнение и отново погледна жената, която току-що бе получила стъклена чаша с напитка с цвят на портокал.

Това не беше проблем на Лисбет Саландер. Тя обаче просто не можеше да разбере защо жената продължава да стои тук. В продължение на четири нощи, откакто двойката пристигна в хотела, Лисбет Саландер ставаше свидетел на разправии в съседната стая. Бе чувала плач, снишени разстроени гласове, а понякога и звук от шамари. Отговорният за това – Лисбет предполагаше, че е съпругът ѝ, – беше четирийсетгодишен мъж с тъмна права коса, която, противно на съвременната мода, носеше сресана на път. Явно бе в Гренада по работа. Лисбет Саландер нямаше абсолютно никаква представа в какво се изразяваше тя, ала мъжът всяка сутрин се обличаше делово, с вратовръзка и сако, пиеше чаша кафе в бара на хотела, след което вдигаше куфарчето си и вземаше такси.