Стиг Ларшон: Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

По време на престоя си в клиниката в Генуа премахна и една от деветте си татуировки, която представляваше двусантиметрова оса и се намираше отдясно на шията ѝ. Харесваше татуировките си, най-вече огромния дракон, който се простираше от ключицата до задните ѝ части, ала въпреки това реши да махне осата. Причината бе, че татуировката се намираше на прекалено забележимо място и се набиваше на очи, в резултат на което Лисбет лесно можеше да бъде запомнена и разпозната. А тя не искаше да бъде запомнена и разпозната. Татуировката премахнаха с помощта на лазер. Когато прекараше пръст по шията си, Лисбет усещаше лек белег. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че изгорялата от слънцето ѝ кожа е по-светла на това място, ала при един бърз поглед всичко изглеждаше нормално. Целият ѝ престой в Генуа бе струвал 190 000 крони.

Които тя имаше.

Лисбет спря да фантазира, отдръпна се от огледалото и си облече бикини и сутиен. Два дни след като напусна клиниката в Генуа, за първи път за двайсет и петте си години живот посети магазин за дамско бельо и закупи всички онези артикули, които дотогава ѝ се бяха стрували безполезни. Не след дълго навърши двайсет и шест и вече носеше сутиен с определено задоволство.

Сложи си дънки и черна тениска с надпис Consider this a fair warning[3] . Намери сандалите и шапката си с периферия и метна една черна найлонова торба през рамо.

На излизане забеляза малка група гости на хотела, които стояха до рецепцията и разговаряха.

– Колко опасна е тя всъщност? – попита една чернокожа жена с писклив глас и европейски акцент.

Лисбет я разпозна като един от членовете на туристическата група от Лондон, която бе пристигнала десет дни по-рано.

Фреди Макбейн, рецепционистът с посребряла коса, който винаги се усмихваше вежливо на Лисбет в знак на поздрав, изглеждаше притеснен. Той обясни, че на всички гости на хотела ще бъдат дадени инструкции и че няма от какво да се опасяват, ако ги спазват стриктно. Отговорът му бе последван от вълна от въпроси.

Лисбет Саландер сбърчи чело и отиде в бара, където откри Елла Кармайкъл зад барплота.

– За какво става въпрос? – попита тя и посочи с палец купчината хора пред рецепцията.

– Матилда заплашва да ни посети.

– Матилда?

– Матилда е ураган, който се образува край Бразилия преди две седмици и премина през Парамарибо тази сутрин. Това е столицата на Суринам. Не е ясно в каква посока ще поеме сега. Може да тръгне на север към САЩ. Ала ако продължи да се движи по крайбрежието на запад, Тринидад и Гренада ще се озоват точно на пътя му. Така че може да стане ветровито.

– Мислех, че сезонът на ураганите е отминал.

– Така е. Обикновено е през септември и октомври. Ала в днешно време климатът и парниковият ефект създават толкова проблеми, че човек за нищо не може да бъде сигурен.

– Добре. Кога се очаква тази Матилда?

– Скоро.

– Трябва ли да се подготвя по някакъв начин?

– Лисбет, ураганите не са шега работа. През седемдесетте години един нанесе огромни щети на Гренада. Тогава бях на единайсет години и живеех в едно селце в Гранд Етанг, по пътя за Гренвил. Никога няма да забравя онази нощ.

– Хм.

– Няма нужда да се притесняваш. Не се отдалечавай много от хотела в събота. Приготви една чанта с ценни вещи – например този твой компютър, с който обикновено си играеш, и бъди готова да я вземеш със себе си, ако получим инструкции, че трябва да слезем в убежището. Това е всичко.

– Окей.

– Искаш ли нещо за пиене?

– Не.

Лисбет Саландер си тръгна, без да си вземе довиждане. Елла Кармайкъл се усмихна примирено след нея. Бяха ѝ трябвали няколко седмици, за да свикне със странното поведение на това чудато момиче. Но разбра, че Лисбет Саландер не е високомерна, а просто различна. Винаги плащаше напитките си без проблем, не се напиваше, обикновено седеше сама и не предизвикваше кавги.

ГРАДСКИЯТ ТРАНСПОРТ НА ГРЕНАДА се състоеше основно от декорирани с много фантазия минибуси, които се движеха, без да спазват каквито и да било формалности, от рода на разписание например. Но поне през светлата част от денонощието вървяха редовно. След падането на нощта обаче бе почти невъзможно да се придвижиш, ако нямаш собствен автомобил.

Лисбет Саландер трябваше да почака само минута-две край пътя за Сейнт Джордж, преди един от автобусите да спре до нея. Шофьорът имаше расти, а от стереото звучеше No Woman No Cry[4] на максимален звук. Тя заключи съзнанието си за музиката, плати един долар за билет и се промъкна между една едра дама със сива коса и две момчета с училищни униформи.