Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– Не, Соня. Няма да го направиш. Преди всичко повече нямаме достъп до следствието и съответно нямаш доказателства за онова, което ще твърдиш. Ще излезе, че си някаква параноичка, и с това кариерата ти ще свърши.

– Все още имам доклада – каза тихо Соня Мудиг. – Направих копие за Курт Свенсон, което така и не успях да му дам, преди кралският прокурор да ги прибере.

– Ако изнесеш този доклад, не само ще те уволнят, но и ще те подведат под отговорност за груба служебна грешка и за това, че си предала засекретен документ на средствата за масова информация.

Соня Мудиг поседя мълчаливо за секунди, разглеждайки шефа си.

– Соня, нищо няма да правиш. Обещай ми!

Тя се поколеба.

– Не, Ян, не мога да обещая. В цялата тази история има нещо болно.

Бублански кимна.

– Да. Болно. Но в момента дори не знаем кои са враговете.

Соня Мудиг наклони глава.

– А ти смяташ ли да направиш нещо?

– Няма да го обсъждам с теб. Вярвай ми. Петък вечер е. Почини си. Прибери се. Този разговор никога не се е състоял.

ЧАСЪТ БЕ ЕДИН И ПОЛОВИНА в съботния следобед, когато пазачът на „Секуритас“ Никлас Адамсон вдигна поглед от учебника по национална икономика, по която щеше да полага изпит след две седмици. Чу звука на въртящите се четки в приглушено бръмчащата количка и установи, че беше онази куцаща чернилка. Винаги любезно поздравяваше, но бе много мълчалив и не се смееше, когато Никлас опитваше да се шегува с него. Видя го да вади опаковка „Аякс“, два пъти да напръсква плота на рецепцията и да го подсушава с чист парцал. После грабна четка за под с дръжка и мина няколко пъти пред рецепцията там, където четките на количката не достигаха. Никлас Адамсон пак зарови нос в книгата и продължи да чете.

Минаха десет минути, преди чистачът да стигне до мястото на Адамсон в края на коридора. Кимнаха си взаимно. Адамсон се изправи и остави чистачът да измие пода около стола пред вратата на Лисбет Саландер. Общо взето, виждаше чистача всеки ден, когато бе на смяна пред стаята ѝ, но не помнеше името му. Във всеки случай беше някакво име на чернилка. Адамсон не изпита кой знае каква необходимост да му поиска документ за самоличност. Отчасти защото чернилката не чистеше в стаята на затворничката – това вършеха сутрин две чистачки – и отчасти защото не виждаше нищо застрашително в куция чистач.

Когато стигна до края на коридора, чистачът отключи вратата до стаята на Лисбет Саландер. Адамсон го погледна, но не видя никакво отклонение от ежедневните му действия. Килерът на чистачите бе точно там, в края на коридора. Следващите пет минути той изпразни кофата, изчисти четките и напълни количката с пластмасовите торби от кошчетата за боклук. Накрая вкара цялата количка в килера.

ИДРИС ГИДИ ЗНАЕШЕ за пазача от „Секуритас“ в коридора. Русо момче на около двайсет и пет, което обикновено седеше там три дни в седмицата и четеше учебник по национална икономика. Гиди заключи, че работи в „Секуритас“ и едновременно учи и че обкръжението слабо го интересува.

Идрис Гиди се питаше какво би направил Адамсон, ако някой наистина се опиташе да влезе в стаята на Лисбет Саландер.

Питаше се също какво цели Микаел Блумквист. Поклати глава. Разбира се, бе чел за журналиста във вестниците и бе направил връзката с Лисбет Саландер в 11 С, като очакваше да бъде помолен тайно да ѝ занесе нещо. В такъв случай щеше да е принуден да откаже, защото нямаше достъп до стаята ѝ и никога не я беше виждал. Но каквото и да бе очаквал, не това беше предложението, което получи.

Не виждаше нищо незаконно в задачата. Погледна през процепа на вратата и видя, че Адамсон отново е седнал на стола си пред вратата и чете книгата си. Беше доволен, че наоколо няма жив човек, както впрочем бе почти винаги, защото килерът за почистване беше в глухата част в самия край на коридора. Пъхна ръка в джоба си и извади нов „Сони Ериксон Z 600“. Идрис Гиди бе открил телефона по обява – струваше около 3500 крони и притежаваше всички екстри на пазара на мобилните телефони.

Хвърли поглед на дисплея и забеляза, че телефонът е включен, но с изключен звук, звуков сигнал и вибрация. После застана на пръсти, протегна се и отвинти кръгообразна бяла запушалка на клапан към стаята на Лисбет Саландер. Постави телефона вътре така, че да не се вижда, точно както го бе помолил да направи Микаел Блумквист.

Цялата процедура отне трийсетина секунди. На другия ден щеше да отнеме десет. Онова, което трябваше да направи тогава, бе да свали телефона, да му смени батерията и да го постави обратно. Старата батерия трябваше да занесе у дома и да я зареди през нощта.