Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– Какъв процент?

– Моля?

– При какъв процент татуирана телесна повърхност татуировката престава да бъде декорация и преминава в психично заболяване?

– Изопачаваш думите ми.

– Нима? Как така според теб един социален ритуал е напълно приемлив за мен или за други младежи и се превръща в бреме за моята клиентка, когато трябва да се прецени психическото ѝ състояние?

– Както казах, като психиатър съм длъжен да обхващам цялостната картина. Татуировките са само маркировка, една от многото маркировки, на които обръщам внимание, когато давам оценка за състоянието ѝ.

Аника Джанини за няколко секунди замълча, фиксирайки с поглед Петер Телебориан. После бавно заговори.

– Но, доктор Телебориан, ти си започнал да връзваш клиентката ми, когато е била на 12 и е щяла да навърши 13 години. По онова време не е имала нито една татуировка, нали?

Петер Телебориан се колеба няколко секунди. Аника отново взе думата.

– Предполагам, че не си я завързвал, защото си предвидил, че някой ден в бъдеще ще започне да се татуира?

– Не, разбира се, че не. Татуировките ѝ нямат нищо общо със състоянието ѝ през 1991 година.

– Така се връщаме към първоначалния ми въпрос. Някога самонаранявала ли се е Лисбет Саландер по начин, който да те мотивира да я връзваш за леглото в продължение на година? Например рязала ли се е с нож или бръснач или нещо подобно?

Петер Телебориан за миг изглеждаше несигурен.

– Не, но имахме причини да вярваме, че представлява опасност за себе си.

– Причини да вярвате… Значи си я връзвал, защото си предполагал нещо…

– Така преценихме.

– Поставям ти един и същи въпрос от пет минути. Твърдиш, че самоунищожителното поведение на моята клиентка е било причината тя да бъде връзвана общо повече от една година време от онези две, през които е била под твоите грижи. Бъди така любезен и най-после ми дай няколко примера за самоунищожителното поведение, което е имала на 12 години.

– Ами например тя беше много изтощена, защото отказваше да се храни. Подозирахме анорексия. Наложи се принудително да я храним на няколко пъти.

– На какво се дължеше това?

– Естествено, на това, че отказваше да яде.

Аника Джанини се обърна към своята клиентка.

– Лисбет, вярно ли е, че си отказвала храна в „Санкт Стефан“

– Да.

– Защо?

– Защото този мръсник смесваше психотропни средства с храната ми.

– Така. Доктор Телебориан е искал да ти даде лекарства. Защо не си искала да ги вземаш?

– Не харесвах лекарствата, които получавах. От тях затъпявах. Не можех да мисля и бях като отнесена през голяма част от времето, когато бях будна. Беше неприятно. А мръсникът отказваше да каже какво съдържат.

– Значи отказваше да вземаш лекарства?

– Да. Тогава той започна да слага лайната в храната ми. Затова престанах да ям. Всеки път, когато слагаха нещо в храната ми, отказвах да се храня пет дни.

– Значи си гладувала?

– Невинаги. Някой от гледачите там тайно ми даваха сандвичи на няколко пъти. Особено един от тях ми даваше храна късно през нощта. Случи се на няколко пъти.

– Искаш да кажеш, че персоналът в „Санкт Стефан“ е разбирал, че си гладна, и че са ти давали храна, за да не гладуваш?

– Беше през периода, когато воювах с мръсника за психотропните лекарства.

– Значи е имало напълно основателна причина да отказваш храната?

– Да.

– Значи не е било, защото не си искала да се храниш?

– Не. Често бях гладна.

– Вярно ли е, че между теб и доктор Телебориан е възникнал конфликт?

– Може да се каже.

– Попаднала си в „Санкт Стефан“, защото си хвърлила запалителна бомба по баща си.

– Да.

– Защо го направи?

– Защото биеше майка ми.

– Разказала ли си за това някому?

– Да.

– На кого?

– На полицаите, които ме разпитваха, на социалните служби, на детските служби, на лекари, на един свещеник и на мръсника.

– Под мръсника имаш предвид…

– Онзи там.

Тя посочи доктор Петер Телебориан.

– Защо го наричаш мръсник?

– Когато пристигнах в „Санкт Стефан“, се опитах да му обясня какво се е случило.

– И какво каза доктор Телебориан?

– Не искаше и да ме чуе. Твърдеше, че си измислям. И за наказание трябваше да бъда завързана с колан, докато престана да си фантазирам. И после се опита да ме тъпче с лекарства.

– Това са глупости – обади се Петер Телебориан.

– Затова ли не говориш с него?

– Не съм му казала и една дума от нощта, в която навърших 13 години. Тогава пак бях вързана. Беше подарък за рождения ми ден.