Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– Колко голяма е историята?

– По-голяма от тази на Венерстрьом – каза Микаел Блумквист. – Интересува ли те?

– Шегуваш ли се? Къде ще се срещнем?

– Какво ще кажеш за „Гърнето на Самир“? И Ерика Бергер ще дойде.

– Каква е тази работа с Бергер? Върна ли се в „Милениум“, след като я уволниха от СМП?

– Не са я уволнили. Тя си подаде оставката след различия с Боргшьо.

– Той май е истински мухльо.

– Да – каза Микаел Блумквист.

ФРЕДРИК КЛИНТОН слушаше Верди в слушалките си. Общо взето, музиката бе единствената съществена част от живота му, която го отнасяше далеч от апаратите за диализа и ужасните болки в гърба. Не припяваше. Затворил очи, следеше музиката и размахваше дясната си ръка, която сякаш водеше собствен живот, различен от този на разпадащото му се тяло.

Така е то. Раждаме се. Живеем. Остаряваме. Умираме. Той бе свършил своето. Оставаше му разложението.

Чувстваше се странно доволен от живота.

Игра за своя приятел Еверт Гулберг.

Беше събота, 9 юли. По-малко от седмица оставаше до започването на процеса и Секцията вече можеше да изпрати отвратителната история в архива. Сутринта получи съобщение.

Гулберг бе упорит. Когато изстрелваш деветмилиметров куршум в собственото си слепоочие, се очаква да умреш. И все пак изминаха три месеца, преди тялото на Гулберг да се предаде, което може би се дължеше не толкова на случайност, колкото на инат, защото доктор Андеш Юнасон бе отказал да признае битката за загубена. Накрая ракът, а не куршумът предреши изхода.

Умирането обаче е било придружено от болки, което натъжаваше Клинтон. Гулберг не е можел да общува с околния свят, но се е намирал в някакво полусъзнание. Можел е да възприема. Лекарите отбелязали, че се усмихвал, когато го погалят по бузата, и се мръщел, когато изпитвал неприятно чувство. Понякога влизал в контакт с тях, опитвайки се да състави думи, които никой така и не разбрал.

Нямаше роднини, а и никой от приятелите у не го бе посетил. Последното му възприятие от света била родена в Еритрея сестра, на име Сара Китама, която бдяла до леглото му и държала ръката му, когато завинаги заспивал.

Фредрик Клинтон съзнаваше, че скоро ще последва своя бивш брат по оръжие.

В това нямаше никакво съмнение. Вероятността да му трансплантират бъбрек, от който отчаяно се нуждаеше, намаляваше с всеки ден и разлагането на тялото му продължаваше. При всяко изследване се установяваше, че функциите на черния му дроб и на червата се влошават.

Надяваше се да преживее Коледа.

Но пак беше доволен. Изпитваше почти безумно, гъделичкащо суетата му задоволство, че в края на живота си изненадващо се е върнал на служба.

Предимство, на което никога не се бе надявал.

Последните тонове на Верди заглъхнаха точно когато Биргер Ваденшьо отвори вратата на малката стая за почивка в главната квартира на Секцията на Артилеригатан.

Клинтон отвори очи.

Беше стигнал до извода, че Ваденшьо е товар. Че е напълно неподходящ за шеф на най-важното острие на шведската национална сигурност. Не можеше да разбере защо той самият и Ханс фон Ротингер някога бяха направили фундаменталната грешка да погледнат на Ваденшьо като на верния наследник.

Ваденшьо бе воин, нуждаещ се от попътен вятър. В моменти на криза беше слаб и неспособен да взема решения. Платноходец. Ненужен боязлив товар, без стомана в гръбнака. Ако зависеше от него, щеше безпомощно да стои със скръстени ръце, докато Секцията окончателно пропадне.

Беше толкова просто.

Някои го можеха. Други в решителния момент щяха да се превръщат в предатели.

– Искал си да говориш с мен? – каза Ваденшьо.

– Седни – каза Клинтон.

Ваденшьо седна.

– Намирам се във възраст, когато нямам вече време да увъртам. Ще ти го кажа направо. Когато всичко това свърши, искам да се откажеш от ръководенето на Секцията.

– Нима?

Клинтон смекчи тона.

– Добър човек си ти, Ваденшьо. Но за съжаление си напълно неподходящ да ръководиш след Гулберг. Не трябваше да поемаш подобна отговорност. Беше моя и на Ротингер грешка, че не се заехме както трябва с този въпрос, когато се разболях.

– Винаги си ме харесвал.

– Грешиш. Ти беше отличен администратор, докато аз и Ротингер водехме Секцията. Щяхме да сме безпомощни без теб, а и имам пълно доверие в патриотизма ти. Но не вярвам в способността ти да вземаш решения.

Ваденшьо изведнъж горчиво се усмихна.

– След това не знам дали ще остана в Секцията.

– Сега, когато Гулберг и Ротингер ги няма, сами трябва да вземем най-важните решения. Ти непрекъснато се противеше на всяко взето от мен през последните месеци.