Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– Той е.

– Сигурен ли си?

– Включи се преди половин час. Успях да вляза в домашния му компютър. Има снимки на Ерика Бергер, сканирани на хард диска.

– Благодаря.

– Изглежда доста апетитна.

– Plague …

– Знам. Какво да правя?

– Качил ли е снимки в мрежата?

– Не виждам засега.

– Можеш ли да минираш компютъра му?

– Вече е направено. Ако се опита да качи в мрежата снимки или нещо по-голямо от двайсет килобайта, хард дискът му ще се строши.

– Прекрасно.

– Смятам да спя. Ти добре ли си?

– Както винаги.“

Лисбет изключи ICQ- то. Хвърли поглед на часовника и видя, че наближава обяд. Бързо съчини съобщение, което адресира до Yahoo , „смахнатата_маса“.

„Микаел. Важно. Веднага се обади на Ерика Бергер и ѝ предай, че Петер Фредриксон е „отровната писалка“.

В момента, в който изпращаше съобщението, чу движение в коридора. Вдигна своя „Палм Тунгстен Т3“ и целуна екрана му. После изключи компютъра и го остави в нишата зад масичката до леглото ѝ.

– Здравей, Лисбет – каза адвокат Аника Джанини от вратата.

– Здравей.

– Полицията ще те вземе след малко. Нося ти дрехи. Надявам се да ти станат.

Лисбет със съмнение погледна подбора от красиви тъмни панталони и светли блузи.

ДВЕ УНИФОРМЕНИ ПОЛИЦАЙКИ от полицията в Гьотеборг отведоха Лисбет Саландер, а Аника Джанини я придружи до ареста.

Когато вървяха по коридора покрай нейната стая, Лисбет забеляза, че няколко души от персонала я гледат с откровено любопитство. Тя любезно им махна, някой ѝ отвърна. Сякаш случайно и Андеш Юнасон стоеше на рецепцията. Спогледаха се и си кимнаха. Още преди да са завили зад ъгъла, Лисбет забеляза, че Андеш Юнасон се отправя към стаята ѝ.

По време на пътуването към ареста Лисбет не размени и дума с полицайките.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ЗАТВОРИ своя айбук и преустанови работа в седем сутринта. Постоя малко на бюрото на Лисбет Саландер, взирайки се с празен поглед пред себе си.

После отиде в спалнята ѝ и погледна гигантското ѝ двойно легло. След малко се върна в кабинета, отвори мобилния и позвъни на Моника Фигерула.

– Здравей. Микаел е.

– О, здравей. Вече си станал?

– Току-що приключих работа и отивам да си легна. Исках само да ти звънна и да ти кажа „здрасти“.

– Мъжете, които правят това, винаги имат задни мисли.

Той се засмя.

– Блумквист, може да дойдеш и да спиш тук.

– Ще бъда скучна компания.

– Ще го понеса.

Микаел взе такси до Понтонергатан.

ЕРИКА БЕРГЕР ПРЕКАРА неделята в леглото с Грегер Бакман. Лежаха и си говореха или полуспяха. Следобед се облякоха и направиха дълга разходка до параходния мостик и из селището.

– СМП беше грешка – каза Ерика Бергер, когато се върнаха у дома.

– Не говори така. Сега е трудно, но ти го знаеше. Всичко ще се оправи, когато свикнеш с работата.

– Не е работата. С нея се справям. Отношението.

– Хм…

– Не се чувствам удобно. Но не мога да напусна само след няколко седмици работа.

Тя тъжно седна до кухненската маса и се загледа в една точка. Грегер Бакман никога не бе виждал жена си толкова отчаяна.

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР Ханс Фасте срещна за пръв път Лисбет Саландер в дванайсет и половина в неделя, когато полицайка от Гьотеборг я въведе в стаята на Маркус Ерландер.

– Голям дявол си, едва те хванахме – каза Ханс Фасте.

Лисбет Саландер му хвърли дълъг поглед и реши, че е идиот. Не възнамеряваше да отдели и секунда на съществуването му.

– Полицейски инспектор Гунила Веринг ще те съпровожда при пътуването до Стокхолм – каза Ерландер.

– Така – каза Фасте. – Тогава да тръгваме. Има доста хора, които искат сериозно да си поговорят с теб, Саландер.

Ерландер се сбогува с Лисбет Саландер. Тя не му обърна внимание.

Бяха решили за по-просто да осъществят транспортирането на затворничката със служебна кола до Стокхолм. Гунила Веринг караше. В началото на пътуването Ханс Фасте седеше на предната седалка с глава, обърната към задната, и се опитваше да разговаря с Лисбет Саландер. Към Алингсос вратът го заболя и той се отказа.

Лисбет Саландер наблюдаваше пейзажа през прозореца. Изглежда, че Фасте въобще не съществуваше в съзнанието ѝ.

Телебориан имаше право. Тя е, мамка му, умствено изостанала – мислеше си Фасте. – Това ще променим в Стокхолм.

От време на време поглеждаше Лисбет и се опитваше да си изгради представа за жената, която бе преследвал толкова дълго. Дори Ханс Фасте изпитваше жалост, когато погледнеше слабичкото момиче. Запита се колко ли тежи. Но си спомни, че е лесбийка и че съответно не е истинска жена.