Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Изправи се, навлече халата и се подпря на едната патерица. После отвори вратата на спалнята, отиде в кабинета си и запали осветлението. Не, не беше влизала в кабинета, откакто… откакто чете папката в банята предишната вечер. Остави я на перваза на прозореца.

Отиде в банята. Папката я нямаше на прозореца.

За миг застина, размишлявайки.

Излязох от ваната, отидох да сложа кафето, настъпих парчето стъкло и вече мислех за друго.

Не си спомняше да е виждала папката сутринта. Не я бе местила никъде.

Внезапно замръзна. Следващите пет минути систематично претърси банята и обърна наопаки кошчета и куп вестници в кухнята и в спалнята. Накрая бе принудена да признае, че папката я няма.

Малко след като настъпи парчето стъкло и преди Давид Русин да се появи на сутринта, някой бе влязъл в банята и взел материала на „Милениум“ за „Витавара АД“.

После се сети, че има и други тайници в къщата. Бързо закуцука обратно към спалнята, където отвори долното чекмедже на бюрото до леглото си. Сърцето ѝ тежеше като камък. Всички хора си имат тайни. Тя събираше своите в бюрото в спалнята. Ерика Бергер не водеше редовно дневник, но имаше периоди, когато го правеше. Там пазеше например стари любовни писма от юношеските си години.

Имаше плик със снимки, доста забавни, когато са били правени, но неподходящи за чужди очи. Веднъж, когато бе на 25 години, Ерика бе ходила в прословутия „Клуб Екстрем“, където се организираха частни партита за срещи на хора, които се забавляваха с кожа и лак. В чекмеджето имаше снимки от купони, на които след изтрезняването сама бе преценила, че се е държала като луда.

И най-катастрофалното, имаше видео, направено по време на ваканция в началото на деветдесетте, когато тя и мъжът ѝ гостуваха на художника стъклописец Туркел Болингер в лятната му къща в Коста дел Сол. Тогава Ерика бе забелязала, че мъжът ѝ има ясно изявени бисексуални наклонности, и двамата попаднаха в едно легло с Туркел. Беше чудесна ваканция. По онова време видеокамерите бяха сравнително нов феномен и филмът, който направиха на шега, определено не беше разрешен за деца.

Чекмеджето беше празно.

Как може да съм толкова изглупяла?

На дъното на чекмеджето някой бе изписал със спрей добре познатите пет букви.

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА Петък, 3 юни – събота, 4 юни

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ЗАВЪРШИ своята автобиография към четири сутринта в петък и изпрати копие на Микаел Блумквист на адреса на Yahooo „смахната_маса“. После остана да лежи тихо в леглото, взирайки се в тавана.

Сети се, че на V alborgmassoafton[43] е навършила 27 години и че дори не се е сетила, че има рожден ден. Беше затворничка. Подобно нещо бе изживяла, докато лежа в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“, и сега си каза, че ако нещата не станеха както тя иска, имаше риск да преживее следващите си рождени дни в някоя лудница.

Което не смяташе за приемливо.

Когато лежеше в първия си затвор, едва бе навлязла в пубертета. Сега беше пораснала, имаше други познания и друга компетентност. Запита се колко ли време ще ѝ трябва да избяга и да отиде някъде на сигурно място в чужбина, създавайки си нова идентичност и нов живот.

Стана от леглото, отиде в тоалетната и се погледна в огледалото. Вече не куцаше. Опипа с ръка хълбока, където раната бе зараснала и оставила белег. Изви ръце и опъна няколко пъти рамене. Болеше, но практически бе възстановена. Почука се по главата. Предполагаше, че мозъкът ѝ не е претърпял особена травма от това, че е перфориран от куршум.

Имаше луд късмет.

Преди да получи ръчния си компютър, по цели дни мислеше как да избяга от заключената стая на Салгренската болница.

После доктор Андеш Юнасон и Микаел Блумквист нарушиха плановете ѝ, внасяйки тайно компютъра. Бе чела текстовете на Микаел Блумквист и бе размишлявала над тях. Направи обстоен анализ, прецени неговия план и своите възможности. За първи път реши да приеме предлаганото от него. Да изпита системата. Микаел Блумквист успя да я убеди, че всъщност няма какво да губи, и ѝ предложи възможност да избяга по съвсем друг начин. А ако планът се провалеше, тя просто щеше да бъде принудена да планира бягството си от „Санкт Стефан“ или от някоя друга лудница.

Онова, което наистина я накара да вземе решение да играе играта на Микаел, бе жаждата ѝ за отмъщение.

Лисбет не прощаваше нищо.

Залаченко, Бьорк и Бюрман бяха мъртви.

Но Телебориан беше жив.

Както и брат ѝ Роналд Ниедерман. Макар по принцип той да не беше неин проблем. Разбира се, бе помогнал да бъде убита и погребана, но тя го усещаше като нещо второстепенно. Ако налетя на него някой ден – ще видим, но дотогава си е проблем на полицията.