Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Лисбет Саландер търпеливо изчака около минута, докато Аника Джанини най-после кимна.

– Добре. Тогава ще ти разкажа в общи черти какво съдържа моето изложение.

Говориха два часа.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ИМАШЕ право за босненския ресторант, бюрекът бе фантастичен. Микаел Блумквист крадешком я погледна, когато се върна от тоалетната. Движеше се грациозно като балерина, а имаше тяло като… Микаел не можа да се въздържи да не си каже, че е впечатлен. Потисна импулса си да протегне ръка и да пипне мускулите на крака ѝ.

– Откога тренираш? – попита.

– От пубертета.

– И колко часа седмично?

– Два часа дневно. Понякога три.

– Защо? Искам да кажа, разбирам защо хората тренират, но…

– Мислиш, че съм екстравагантна.

– Не знам какво мисля.

Тя се усмихна без капка раздразнение.

– Може би ти е неприятно да виждаш жена с мускули и смяташ, че това е отблъскващо, че не е женствено?

– Не. Съвсем не. Някак ти отива. Много си секси.

Тя пак се засмя.

– Сега намалявам темпото. Преди десет години здравата се бях отдала на бодибилдинг. Беше забавно. Сега трябва да внимавам мускулите да не се превърнат в тлъстини. Затова вдигам тежести един път седмично, а през останалото време бягам, играя бадминтон, плувам или нещо подобно. Повече движение, отколкото тежки тренировки.

– Ясно.

– Причината да тренирам е, че ми е хубаво. Обикновен феномен сред системно трениращите. Ставаш зависим. След известно време получаваш абстиненция, ако не тичаш всеки ден. Страхотно хубаво усещане е да даваш всичко от себе си. Почти еднакво с това, което получаваш от добрия секс.

Микаел се засмя.

– И ти трябва да тренираш – каза тя. – Пълнееш в кръста.

– Знам – каза той. – Постоянно имам угризения. Понякога ме хващат дяволите, започвам да тичам, смъквам едно-две кила, после нещо ме разсейва и така минават един-два месеца.

– Бил си доста зает последните месеци.

Той изведнъж стана сериозен. Кимна.

– Последните две седмици много четох за теб. Раздразнил си полицията с преднината си от няколко конски дължини, когато си проследил Залаченко и си идентифицирал Ниедерман.

– Лисбет Саландер беше по-бърза.

– Какво направи, за да се озовеш в Госеберя?

Микаел вдигна рамене.

– Обикновено проучване. И не аз намерих Ниедерман, а нашият редакционен секретар, сегашен главен редактор Малин Ериксон, която го изрови от някакъв фирмен регистър. Беше в управата на фирмата на Залаченко КАБ.

– Разбирам.

– А ти защо стана човек на Сепо? – попита той.

– Вярвай или не, но аз съм доста старомодна. Смятам, че полицията е полезна и че една демокрация има нужда от политически бастион. Затова много се гордея, че работя в Отдела за защита на конституцията.

– Хм – каза Микаел Блумквист.

– Не харесваш Полицията за сигурност.

– Не харесвам институции, които стоят над нормалния парламентарен контрол. Това е покана за злоупотреба с власт, независимо колко добри са намеренията. Ти защо се интересуваш от антични божества?

Тя вдигна вежди.

– Четеше книга с подобно заглавие на моите стълби.

– О, да, разбира се. Ами темата ме впечатлява.

– Аха.

– Интересувам се от много неща. Учих право и държавно устройство по времето, когато бях полицай. А преди това учих история и философия.

– Нямаш ли слаби страни?

– Не чета художествена литература, никога не ходя на кино и по телевизията гледам само новините. Ами ти? Защо стана журналист?

– Защото има институции като Сепо, които не спазват парламентарните правила и които трябва от време на време да бъдат разобличавани.

Микаел се усмихна и продължи:

– Честно казано, не знам защо. Но вероятно отговорът ще е същият като твоя. Вярвам в конституционната демокрация, която трябва да се пази.

– Както направи с финансиста Ханс-Ерик Венерстьом.

– Нещо такова.

– Не си женен. С Ерика Бергер ли ходиш?

– Ерика Бергер е омъжена.

– Окей. Значи слуховете за вас двамата са глупости. Имаш ли приятелка?

– Нищо сериозно.

– Значи и за това слуховете са верни.

Микаел вдигна рамене и пак се усмихна.

ГЛАВНАТА РЕДАКТОРКА МАЛИН ЕРИКСОН прекара часовете от вечерта до ранното утро на кухненската маса в дома си в Орща. Седеше надвесена над извлечения от бюджета на „Милениум“ и бе толкова погълната от работата си, че приятелят ѝ Антон най-после се отказа от опитите да проведе нормален разговор с нея. Той изми чиниите, направи сандвичи и кафе. След това я остави на мира и седна пред телевизора да гледа някакво повторение.