Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

Животът не е лесен, както казваше тя.

- А и като гледам, още я носиш тая дрънкулка, - заяде се Баба.

Тя не обичаше дрънкулките. Тази дума значеше всичко метално, носено от вещица, което не служи за закрепване, забождане или

закопчаване. За всичко „купешко”. Тифани докосна сребърното конче, което беше окачила на врата си. То беше малко и простичко и значеше

много за нея.

- Да, - отвърна спокойно тя - Още го нося.

- А какво носиш в тая твоя кошница? - рече Баба, а това беше

необичайно грубо.

Кошницата на Тифани беше на масата. В нея естествено имаше

подарък. Всички знаеха, че като ходиш на гости, носиш малък подарък, обаче като го дадеш на стопанката, тя беше редно да се изненада и да

възкликне нещо от рода на „Оооу, ама не трябваше.”

- Донесох ти нещо, - отговори Тифани и окачи черното котле над

огъня.

- Не ти влиза в работата да ми носиш подаръци, ама ха, - рече строго

Баба.

- Да, така си е, - отвърна Тифани и толкова по въпроса.

Тя чу как Баба повдига капака на кошницата. Вътре имаше коте.

- Майка и е Пинки, котката на вдовицата Въжарска, - каза Тифани

колкото да запълни тишината.

15

- Ама не трябваше , - изръмжа гласът на Баба Вихронрав.

- А, нищо не ми костваше, - усмихна се на огъня Тифани.

- Аз не мога да се дундуркам с котки.

- Тя ще лови мишки, - подметна Тифани все така без да се обръща.

- Нямам мишки.

Защото нямат какво да ядат, помисли си Тифани. А на глас каза:

- Г-жа Уховрътска има шест големи черни котки.

От кошницата бялото коте сега ще да е зяпнало Баба Вихронрав с

онзи тъжен, жален поглед, като на всички малки котенца. Ти ме изпитваш

и аз също те изпитвам, помисли си Тифани.

- Не знам какво да правя с него, ама че работа. Ще трябва да спи при

козите, - каза Баба.

Повечето вещици държаха кози.

Котето се отърка в ръката на Баба и каза мяу .

Когато, малко по-късно, Тифани си тръгна, Баба Вихронрав каза

довиждане на вратата и много грижливо затвори котето отвън.

Тифани прекоси поляната до където беше вързала метлата на

госпожица Предалова. Но не я възседна, поне засега. А пристъпи в сянката

на един зелеников храст и притихна, докато не я проняма, докато всичко в

нея не започна да казва „няма ме тук”.

Всеки може да вижда образи в огъня или облаците. А тук просто

обръщаш това наопаки. Изключваш тази част от теб, която казва че си тук.

И се разтваряш. Който и да те погледне, ще му е много трудно да те види.

Лицето ти ще се слее с листака и сенките, тялото ти с храста. Умът на

другите сам ще запълни празнините.

Изглеждайки точно като част от зелениковия храст тя наблюдаваше

вратата. Задуха вятър, топъл, но пронизващ, развяващ жълти и червени

листа от кленовете наоколо и вихрещ ги из поляната. Котето замахна с

лапа към едно две листа, след което седна и замяука жално. Сега всеки

момент Баба Вихронрав ще реши, че Тифани си е тръгнала, ще отвори

вратата и...

- Да си забравила нещо? - обади се Баба току до ухото и.

Тя беше храстът.

- Ъ... то е много сладичко. Та просто си помислих, че може пък, нали

знаеш, ами да го обикнеш, - каза Тифани, но през цялото това време

мислеше: „Добре де, може и да е стигнала до тук, ако е бягала, но защо не

я видях? Да не би да може едновременно да бягаш и да се криеш?”

- За мен ти нямай грижа, момичето ми, - рече вещицата - Бягай сега

при госпожица Предалова и и́ предай много здраве от мен. Обаче, - гласът

и малко поомекна - това твойто криене си го биваше. Повечето хич нямаше

да те видят. Че даже аз едва-едва чух, как ти расте косата!

16

Когато метлата на Тифани напусна поляната и Баба Вихронрав се

увери по свои си начини, че тя наистина си е тръгнала, тя се прибра в

къщата, все така старателно не забелязвайки котето.

След още някоя друга минута вратата проскърца и лекичко се

приотвори. Може и заради течението да беше. Котето се шмугна вътре...

Всички вещици са малко чудати. Тифани беше толкова свикнала на

чудато, че това и изглеждаше съвсем нормално. Тя вече беше минала през

госпожица Здравомислова, например, която имаше две тела, макар че

едното от тях беше въображаемо. После беше госпожа Подвежданска, която отглеждаше расови земни червеи и им даваше имена... добре де, тя

всъщност не беше чудата, а само малко странна, да не говорим, че земните

червеи си бяха доста интересни по един общо взето безинтересен смисъл.

После идваше Старата Майчица Дисмас, която страдаше от пристъпи на