Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

акъл.

Още малко повървя, после седна и обви коленете си с ръце. Какво ли

ще да е да заседнеш в това тук, помисли си тя. Ще ти трябват тапи за уши, и за носа също и голяма черна качулка над лицето и все още ще чуваш и

ще виждаш твърде много...

Тя затвори очи и после пак затвори очи.

Всичко като че изтече нанякъде. Беше като да заспиш, плъзгайки се

от чудатата пълно-будност в обикновената всекидневна, добре де, будност.

Всичко беше като че размазано и приглушено.

Ето така се чувстваме обикновено, помисли си тя. Бродим в

просъница през живота си, защото как бихме могли да живеем, ако през

цялото време бяхме толкова будни...

Някой я потупа по ботуша.

Глава 14

Мъничко като дъбови дървета

- Eй, де беше ошла ма? – гледаше я отдолу нагоре Роб Секигоопрай –

Тамън щехме да им дадем на тея адвокати едно убаво правно

разбирателство и у следния миг теб и неено 'личество никакви ви нема!

Сънища вплетени в други сънища, помисли си Тифани хващайки се

за главата. Но всички те бяха отминали, а просто не можеш да гледаш Нак

Мак Фийгъл и да не знаеш кое е реално.

- Всичко свърши, – каза им тя.

- Утепа ли я ма?

- Не.

- Она че се върне значи, – въздъхна Роб Секигоопрай – Она нашта е

страшно тъпа. Акъл има за сънуванье, я и го признавам, ма ич си нема

мозък у чутурата.

Тифани кимна. Усещането за размазаност беше отминало. Мигът на

напълно-будността беше изчезнал като сън. Но не бива да забравям, че не

беше сън.

- Как се оправихте с онази огромна вълна? – попита ги тя.

- Епа ние сме си чевръсти у нозете, – отговори Роб – Па и фаро си

беше ячък. Макар че водата се дигна баш високо.

- А имаше и няколко акули, такива ми ти неща, – допълни Не-толкоз-

голем-като-Средно-Голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.

- Епа да, също и неколко акулчета ,– сви рамене Роб – Че и едно от

оних охлюподчетата...

- Беше гигантски калмар, – уточни Уилям гонагълът.

- Убаво де, ма бърже си стана на кебап, – обади се Прост Уили.

- На ти чутула у чутула бе, малко малко-малко! – закрещя Уентуърт, направо преизпълнен с остроумие.

Уилям се прокашля учтиво:

- А освен това голямата вълна изхвърли на брега купища потънали

кораби пълни със съкррровища. Та ние поспряхме замалко да

помаррродерстваме...

Фийгълите показаха невероятни скъпоценни камъни и едри жълтици.

- Но това със сигурност са само сънищни съкровища, нали? –

възкликна Тифани – Златото на феите! Ами че то на сутринта ще се е

превърнало в боклук!

- Тъй ли ма? – замисли се Роб Секигоопрай и известно време се

взираше в хоризонта. После рече:

- Убаво, момци, чухте нашта келда! Че имаме нейде към половин час

да го шитнеме на некого! Че ни разрешиш ли да се чупиме, гос’жа?

- Ъ... о, да. Разбира се. Благодаря ви...

И те изчезнаха като само за част от секундата премигна нещо синьо-

червено.

Остана само Уилям гонагъла. Той се поклони на Тифани и й каза:

- Ма баш убаво си се опра’и. Сите се гордееме с тебе. И твойта баба

че се горррдее. Туй да 'найш. Не е като да не те обичат.

Тогава и той изчезна.

Зад нея Роланд простена. И се раздвижи.

- Няма мале малки човечета, – продума с тъга Уентуърт в

последвалата пауза – Няма кливънци.

- А те какво бяха? – изломоти Роланд, изправяйки се и хващайки

главата си с ръце.

- Не е чак толкова просто, – запъна се Тифани – Ти ... ъ... помниш ли

всичко?

- Всичко ми изглежда ... като насън ... – заподбира думи Роланд –

Спомням си ... морето и как бягахме и как строших ореха, пълен с тези

малките и как ловувах в онази голяма гора със сенките...

- Странни неща може да са това, сънищата, – каза уклончиво

Тифани.

Тя стана и си помисли: Ще трябва за почакам още малко тук. Не

знам откъде знам, че трябва, но го знам. Сигурно съм знаела и съм

забравила. Но трябва да изчакам още нещо...

- Ще можеш ли да слезеш в селото? – попита го тя.

- Да. Сигурно. Обаче какво точно...?

- Тогава, ако обичаш, ще може ли да вземеш с теб и Уентуърт? Аз

искам ... да си поотпочина.

- Сигурна ли си? – загрижи се за нея Роланд.

- Да. Няма да е за дълго. Моля ти се. Ще го оставиш ли в чифлика?

Кажи на наште, че аз ще сляза ей сега. Кажи им, че съм добре.

- Малки малки човечета, – забърбори Уентуърт – Кливънци! Иска-ам

нани-нани.

Роланд само я изгледа несигурно.

- Айде да те няма! – изкомандва тя и махна с ръка.

Когато те двамата се изгубиха надолу по склона, след като на