Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

- И без това всичко е само сънища. И сънища в други сънища. На нищо не

можеш да разчиташ, момиченце. Нищо не е истинско. Нищо не е трайно.

Всичко отминава, всичко си върви. Единственото, което можеш да

направиш е да се научиш да бленуваш. Но за теб това е твърде късно. А аз

... аз имах повече време да уча.

Тифани не беше сигурна кой точно акъл се задейства сега. Беше се

изморила. Струваше й се че наблюдава себе си отгоре и леко отзад. Видя

се как ботушите й стъпиха твърдо на земята и тогава...

... и тогава...

... и тогава, като че извисявайки се над облаците на сънищата тя

усети дълбокото ама много дълбоко Време под нея. Долови дъха на

бърдата и далечния рев на древните морета затворени в милиони

миниатюрни мидени черупки. Помисли си как Баба Болежкова отново е

станала долу под торфа част от Варовитище, част от земята под вълните.

Край нея като че се завъртяха бавно-бавно огромни колела от звезди и

време.

Тя отвори очите си и после, някъде дълбоко в себе си, отново ги

отвори.

Чу как расте тревата, чу червеите шаващи под торфа. Усещаше

хилядите дребни животи наоколо, подушваше всички миризми носени от

бриза, виждаше всичките оттенъци на нощта...

Колелата от звезди и години, от време и пространство се сключиха и

станаха едно Място. Тя знаеше точно къде е тя и коя е тя и какво е тя.

Замахна с ръка. Кралицата се опита да я спре, но то беше все едно да

спре колелото на годините. Ръката на Тифани улучи лицето й и я хвърли на

земята.

- Тъй и не заплаках за Баба, защото нямаше нужда, - каза тя - Тя

изобщо не ме беше изоставяла!

Тя се наведе към кралицата и цели векове се наведоха заедно с нея.

- Тайната не е да сънуваш, - прошепна тя - Тайната е да се събудиш.

Събуждането е по-трудно. Аз се събудих и съм истинска. Знам откъде съм

дошла и знам накъде отивам. Ти повече не можеш да ме измамиш. Нито

пък да ме докоснеш. Нито мен, нито нещо мое.

Никога повече няма да бъда такава, помисли си тя, докато гледаше

ужаса по лицето на Кралицата. Никога повече няма да се чувствам висока

чак до небето, древна като хълмовете и могъща като морето. Нещото ми е

дадено за малко и цената е да го върна обратно.

И отплатата също е да го върна обратно. Никой човек не може да

живее така. Може да прекараш цял ден съзерцавайки едно цвете и

изумявайки се колко чудесно е то, но това няма да ти помогне с доенето.

Нищо чудно, че сънуваме през целия си жизнен път. Да си буден, да

виждаш всичко както е наистина... никой не би могъл дълго да издържи

такова нещо.

Тя си пое дълбоко въздух и вдигна Кралицата. Осъзнаваше нещата

случващи се наоколо, сънищата бучащи край нея, но те не я засягаха. Тя

беше истинска и беше будна, по-будна отколкото някога е била. Трябваше

да се съсредоточава дори за да мисли поради потопа от усещания

нахлуващи в ума й.

Кралицата беше лека като бебе и бясно променяше формата си в

ръцете на Тифани. Превръщаше се в чудовища и зверове съставени от

други зверове, в разни неща с челюсти и пипала. Но най-накрая тя се оказа

дребна и сива, като маймуна, с голяма глава и големи очи и мъхнато телце.

Ребрата и често-често се надигаха докато се опитваше да си възстанови

дишането.

Тифани отиде до камъните. Арката си стоеше ненакърнена. Изобщо

не се е била срутвала, осъзна Тифани. Кралицата нямаше нито силата за

това, нито някаква магия. Имаше само един трик. Най-лошия от всички.

- И да не ми припарваш тук, - заповяда й Тифани, прекрачвайки през

каменния портал - Никога не се връщай. Никога не докосвай каквото е мое.

А после, тъй-като създанието беше толкова хилаво и толкова

приличаше на бебе, добави:

- Надявам се, че ще се намери кой да поплаче за теб. Надявам се, че

Кралят ще се върне при теб.

- Нима ме съжаляваш? - изръмжа нещото, което някога беше

Кралицата.

- Да. Малко, - каза Тифани.

Също както и г-ца Робинсън, добави тя наум.

Остави тварта на земята. Тя се запрепъва през снега, обърна се и

отново се превърна в прекрасната Кралица.

- Няма да ме победиш, - каза Кралицата - Винаги има път към вас.

Хората сънуват.

- Понякога се събуждаме, - отвърна Тифани - Не се връщай... иначе

ще има равносметка.

Тя се съсредоточи и ето че камъните не ограждаха нищо повече, нито

пък по-малко, от пейзажа отсреща.

Трябва да намеря начин да запечатам това, каза Третият й Акъл. Или

може би дванайсетият и акъл. Главата и беше направо претъпкана - акъл до