Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

- Ми я съм по-голем отвътррре! – възрази Уилям – И чини ми се, дека татко ти ич нема да се зарадва ако му доде некое дребно великанско

моме да му заповедва на него налево надесно!

- Старата келда заповядваше на хората!

- Епа да! Она си го заслужи уважението! – гласът на гонагъла отекна

от камъните.

- Моля те, не знам какво да сторя! – изхленчи Тифани.

Уилям я погледна и й рече с по-благ глас:

- Епа, дотук ич не я караш зле. Ми ти го отърва Роб Секигообрай от

женитбата и не потъпка правилата и си оправно моме, признавам ти го. И

че го намериш пътьо ако ще да мине некое време. Само не тропвай с крак и

не чекай свето да ти уйдисва. Найш ли, ти само ревеш за бонбонки.

Ползвай си ги очите. Ползвай си я чутурата.

И той пак взе гайдата, наду бузите си докато и тя не се изпълни и

ушите и отново изпищяха.

- Ами ти, жабок? – попита с надежда Тифани, надничайки в джоба на

престилката си.

- Опасявам се, че ще трябва да се оправяш сама, – отговори и той –

Какъвто и да съм бил по-рано, със сигурност не разбирам от намиране на

невидими врати. И, ако ми позволиш да отбележа, на мен също не ми

харесва да ме притискат.

- Но... Аз не знам какво да правя! Някоя вълшебна дума ли има, която да трябва да кажа?

- Не знам, дали няма някоя вълшебна дума, която да трябва да

кажеш, – каза жабокът и й обърна гръб.

Тифани осъзнаваше, че фийгълите вече бяха тук. Те имаха гадния

навик да бъдат изключително тихи когато поискат.

О не, помисли си тя, та те си мислят, че аз знам какво да правя! Не е

честно! Никой не ме е учил на това. Не съм ходила на училище за вещици!

Даже не мога да го намеря! Проходът трябва да е някъде наоколо и със

сигурност има белези, но аз не ги знам! Те ме наблюдават, за да видят дали

бе бива. А мен ме бива със сиренето и толкова. Но вещицата Се Оправя с

Нещата...

Тя върна жабока в джоба на престилката и усети тежестта на книгата

«Болести по овцете».

Когато я извади, дочу надигащата се въздишка от насъбралите се

пиктсита.

Те си мислят, че думите са вълшебни...

Тя отвори книгата наслуки и сбърчи чело:

- Задръстки, – зачете тя на глас.

Пиктситата край нея закимаха с глави и се заръчкаха с лакти, докато

тя продължи да чете:

- Задръстките са гърчове при шилетата, които може да доведат до

възпаление на долните проходи. Не се ли лекува овреме, може да доведе до

много по-сериозно състояние като Зачервявка. Препоръчва се ежедневна

доза терпентин докато не свърши или гърченето или терпентинът или

овцата.

Тогава тя се престраши да се огледа. Фийгъли я зяпаха от всички

камъни и могили наоколо. Изглеждаха впечатлени.

Обаче думите на «Болести по овцете» не придвижваха нещата с

вълшебния проход.

- Пършивина, – продължи да чете Тифани и долови вълни от

стаяване на дъх – Пършивината е състояние на лющене на кожата, особено

около седалището. Терпентинът е полезно средство...

И тогава с крайчеца на окото си тя зърна мечето.

То беше съвсем мъничко и от тоя вид червено, който не може да се

срещне в природата. Тифани знаеше какво е това. Уентуърт обожаваше

желирани мечета. На вкус бяха като лепило смесено със захар и бяха

направени от 100% Изкуствени Добавки.

- А, - каза тя на глас – брат ми със сигурност е минал от тук.

Тези думи предизвикаха осезаемо вълнение.

Тя тръгна напред четейки на глас за Хрипове в Ноздрите и

Олюляваници, но без да пропуска да оглежда земята. И ето, намери още

едно желирано мече, този път зелено, едва-едва виждащо се в торфа.

Тъй значи , помисли си Тифани.

Малко по-нататък имаше една арка от три камъка – два големи

балвана и трети преметнат отгоре им. Тя вече беше минавала под него и

нищо не се беше случило.

Но нищо не би и трябвало да се случи, помисли си тя. Никой не

оставя входове към своя свят, през които да може да мине всеки , иначе

хората ще си влизат и излизат по случайност. Трябва да си го знаеш къде е.

Може би само така се задейства.

Отлично. Тогава вярвам, че това е входът.

Тя мина под свода и видя изумителна гледка: зелена трева, синьо

небе, започващо да порозовява поради залязващото слънце, няколко малки

бели пухкави облачета и топъл наситено-меден оттенък на всичко

околовръст. Изумително беше, как изобщо можеше да има такава гледка. И

това, че Тифани я виждаше почти всеки ден откакто се помнеше, не я