Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

- Наври си го у траканците!

... но постепенно виковете23 се сляха в един общ рев, който разтърси

стените:

- Нема царье! Нема кралици! Нема болярье! Нема господарье! Нема

пак да ни излажат!

Това изглежда удовлетвори Фийгълите, от тавана падна облак прах, и настана тишина.

- Аре момци! – провикна се Роб Секигоопрай.

Всичките Фийгъли като един се спуснаха от галериите и се юрнаха

през залата и нагоре по склона към дупката. След броени секунди в залата

вече нямаше никого освен гонагъла и Фиона.

- Къде отидоха те? – попита Тифани.

- А, ми они просто ръгнаа, – сви рамене Фиона – Я па че стоим тук и

че наглеждам огъньо. Се некой требе да се държи като истинска келда, – тя

метна един поглед към Тифани.

- Надявам се, че скоро ще си намериш клан за тебе си, Фиона, – рече

и сладко-сладко Тифани.

Пиктсито и се озъби.

- Они че търчат наоколо некое време, – намеси се Уилям – Мо’е би

че зашеметят некой заек и неколко пъти че се катурнат. Подир туй че им

светне, дека не знаят що още да сторят и че поспрат.

- Всеки път ли се юрват така? – попита Тифани.

- Епа тоя път Роб Секигоопрай ич ги нечеше тея приказки за

женитба, – подхили се Уилям.

- Да, в това отношение определено имам нещо общо с него, –

отбеляза Тифани.

После тя се измъкна от дупката и завари жабока да я чака.

- Чух всичко. Добра работа. Много умно. Много дипломатично, –

похвали я той.

Тифани се огледа. Още оставаха няколко часа до залез, но сенките

вече почваха да се издължават.

- По-добре да вървим, – каза тя докато си връзваше престилката – И

ти идваш, жабок.

- Хубаво, но аз не разбирам много от вмъкване в... – започна той

докато отстъпваше заднешком.

Но жабите не ги бива много-много в отстъпването заднешком и

Тифани го хвана и го прибра в джоба на престилката.

Тя пое към могилите и камъните. Брат ми никога няма да порасне –

мислеше си тя бързайки през торфището. Старицата и беше казала точно

това. Как можеше да стане това? Що за място е това, където никой никога

не пораства?

Могилите наближаваха. Уилям и Не-толкоз-голем-като-средно-

голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок търчаха редом с нея, но

нищо не подсказваше къде са останалите Нак Мак Фийгъли.

И ето я вече сред могилите. Сестрите й и бяха казали, че тук имало

още мъртви крале, но това никога не я беше плашило. Нищо по ридовете

никога не я беше плашило.

Тук обаче беше студено. Това тя досега не го беше забелязвала.

Трябваше да намери място, където времето не пасва . Е, могилите

всъщност си бяха история. Както и древните камъни. Пасват ли те?

Всъщност, да, пасват, защото макар и да принадлежат на миналото, те все

пак са тук от хиляди години. Остарели са тук. Част от това място са.

Слънцето се спускаше и сенките се издължаваха. По такова време

Варовитище издаваше тайните си. На някои места, при подходяща

светлина, можеше да се съзрат краищата на стари полета и коловози.

Сенките показваха неща, които не можеше да се видят и по най-яркото

пълнопладние.

Тифани си беше рекла, че като има “пълнолуние”, защо пък да няма

“пълнопладние”.

Но сега не се виждаха даже следи от копита. Тя обиколи

трилитоните, приличащи малко на големи каменни порти, но нищо не се

случи дори когато тя минаваше през тях и на едната и на другата страна.

Това не беше по плана. Трябваше да има вълшебна врата. Тя беше

сигурна, че трябва.

Ушите и изпищяха, което значеше, че някой е надул гайдата. Тя се

огледа и зърна Уилям гонагъла изправил се на един срутил се камък.

Бузите му се бяха издули, както и торбата на гайдата.

Тя му махна:

- Виждаш ли нещо?

Уилям извади тръбата от устата си и ушите и спряха да пищят.

- Епа да, – рече той.

- Пътя към страната на Кралицата ли?

- Епа да.

- Е, ще бъдеш ли толкова добър да ми кажеш къде е?

- Оти да го казвам на келдата, – отряза я Уилям – Она мо’е да си го

види сама.

- Но ти би могъл да ми кажеш!

- Епа да, а па ти би могла да ми кажеш “моля”, – отговори и Уилям –

Я съм на деведесе и шест годин. Я да не съм ти кукла у кукленското ти

къще. Твоята баба си беше жена на место, ма оти па да ми заповедва некое

дребно-ситно моме-бърбунка.

Тифани зяпна за момент и после извади жабока от джоба на

престилката.

- Бърбунка? – попита настоятелно тя

- Значи нещо много малко, – каза жабокът – Повярвай ми.

- Той ли ме нарича мене малка...!