Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

чекаме неколко дни да видиме нема ли она да доде да си го прибере.

Никогиж не 'найш бабаяга що че стори. И ги чуваме овците, гос’жа. А она

нема да ни се люти, гос’жа! Она много

нощи до нейното къще на колища си

делваше по некоя лула с келдата! Она

не би оставила добър тютюнец да иде

зян на дъждо! Молим те, гос’жа!

Тифани се ядосваше все повече и

повече и, което беше най-лошото,

ядосваше се на себе си.

- Намериме ли изгубени ягнища и

таквоз, караме ги тука, дето овчарьете

одят да ги тражат, – добави отчаяно

Роб Секигоопрай.

А аз какво си мислех, че става? –

помисли си Тифани. Да не съм си

помислила, че тя сама се връща за

пакетче Веселия Моряк? Да не съм си

помислила, че тя все някак-си още

обикаля хълмовете, чувайки овцете? Да

не съм си помислила, че тя ... е все още тук, издирвайки изгубени агънца?

Да! Искаше ми се да е истина. Не искам да си мисля, че тя просто си

е ... отишла. Някой като Баба Болежкова ... ами не може просто да го няма

повече. А толкова ми се иска да се върне, защото тя не знаеше, как да си

приказва с мен, а аз твърде много се плашех да говоря с нея, така че ние

никога не си говорехме, а си споделяхме тишината.

Нищичко не знам за нея. Само няколко книги и някои истории, които

тя се опита да ми разкаже, и неща, които не разбирах, и си спомням

големите и меки червени ръце и онази миризма. Но никога не разбрах, коя

е тя наистина. В смисъл, някога и тя трябва да е била на девет години.

Казвала се е Сара Дърташка. Оженила се е и родила деца, две от тях в

овчарската колиба. Ще да е правила какви ли не неща, за които си нямам

представа.

И, както ставаше всеки път рано или късно, в ума на Тифани изплува

фигурката на синьо-бялата порцеланова пастирка, обвита в червените

мъгли на срама...

Веднъж малко преди седмия рожден ден на Тифани баща и я взе на

панаира в град Йелп, където той имаше да продаде няколко овце. Дотам

имаше десет мили път, тя никога не беше ходила толкова далече. Беше

извън Варовитище. Всичко изглеждаше различно. Имаше много повече

оградени поля и множество крави и сградите имаха керемидени, а не

сламени покриви. За нея това си беше пътуване до чужбина.

Докато пътуваха баща и каза, че Баба Болежкова никога не е била

там. Тя казвала, че градът я сащисвал.

Беше забележителен ден. Тифани преяде от захарен памук, една

старица и гледа и и каза, че много много мъже щели да искат да се

оженят за нея, и пак тогава тя спечели пастирката, която беше

направена от порцелан в бяло и синьо.

Тя беше голямата награда в играта по хвърляне на обръчи, но

бащата на Тифани каза, че собственикът на сергията мамел, защото

основата на статуетката била твърде широка, така че шансът да се

закачи обръчът на нея бил едно на милион.

Е, тя метна обръча за всеки случай, пък случаят взе че излезе един

на милион. Собственикът на сергията май не се зарадва, че беше уцелена

пастирката, а не някоя от евтините джунджурийки, съставляващи

остатъка от избора. Но той все пак и я връчи, след като баща и му

поговори по-рязко, и Тифани си я гушкаше по целия път до вкъщи, докато

звездите изгряваха по небето.

На следващия ден тя гордо я поднесе на Баба Болежкова. Старата

жена я взе много внимателно в набръчканите си ръце и за някое време се

втренчи в нея.

Сега вече Тифани знаеше, че това беше жестока постъпка.

Баба Болежкова може и да не беше чувала за “пастирки”. На

Варовитище, хората които гледаха овце им викаха овчари и толкова. И

едва ли можеше да се намери нещо което да прилича по-малко на Баба

Болежкова от това прекрасно създание.

Порцелановата пастирка имаше дълга старомодна рокля с пищни

надиплени неща, които я правеха да изглежда все едно си е напъхала

дисаги в гащите. Цялата рокля беше натруфена със сини панделки, както

и доста претенциозната й сламена шапка и дори толкова засуканата й

гега, че Тифани никога не беше виждала такава.

Сини панделки имаше даже по изящното краче, което се подаваше

изпод рюшовете по края на роклята.

Това не беше овчарка, която някога да е обувала големи стари