Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

- Но тя го открадна!

- Епа да. Оно не е просто. А си почини мънечко. Па че те приеме

келдата. У нея ... веч нема много сила.

Фиона се обърна във вихър от поли и закрачи по варовиковия под все

едно беше някаква кралица, след което се скри зад един кръгъл камък до

отсрещната стена.

Без да поглежда надолу Тифани внимателно извади жабока от джоба

и го приближи до устните си.

- Аз зоря ли се? – прошепна тя.

- Всъщност не, – отговори жабокът.

- Нали щеше да ми кажеш, ако се зорех? – настоя Тифани – Би било

ужасно, ако всеки виждаше, че се зоря, а аз да не знам.

- Нямаш си представа, какво значи това, нали...? – попита жабокът.

- Всъщност не.

- Тя не иска да се тревожиш, това е всичко .

- Е да, и аз си мислех, че вероятно ще значи нещо такова, – излъга

Тифани – Можеш ли да седнеш на рамото ми? Аз мисля, че може да имам

нужда от малко помощ тук.

Тълпите Фийгъли я наблюдаваха с интерес, но засега изглеждаше, че

тя няма какво друго за правене освен нетърпеливо да чака. Тя внимателно

седна тропайки с пръсти по коленете си.

- К’во че кайш за нашто къще, а? Гиздаво, нали? – чу се един глас

отдолу.

Тя погледна натам. Роб Секигоопрай Фийгъл и още неколцина от

пиктситата, които тя вече беше виждала се шляеха там поглеждайки я

нервно.

- Много е ... уютно, – каза тя, защото беше по-добре отколкото да

каже “Ах, колко е задимено” или “Какъв прекрасен шум си имате тук”.

После тя добави:

- За всички вас ли готвите на това малко огнище?

По средата на стаята имаше мъничко огнище, димът от което

излизаше през дупка в тавана и се губеше из храсталака, в замяна пък

пропускаше малко светлина.

- Епа да, гос’жа, – отговори Роб Секигоопрай.

- Ситните работи ги готвиме тук, зайчета и таквоз, – обади се Прост

Уили – Едрото па го печем у ями у мпх-мпх-мпх...

- Моля? – заинтересува се Тифани.

- Какво има? – попита невинно Роб Секигоопрай, докато ръката му

запушваше устата на дърпащия се Уили.

- Какво щеше да каже Уили за печенето на “едрото”? – настоя

Тифани – “Едрото” го печете в ями във варовика, нали? Това едро да не е

от онзи вид дето казва “беее”? Защото не ще намерите друго едро по тези

хълмове!

Тя клекна на мръсния под и доближи лицето си на няколко пръста от

това на Роб Секигоопрай, който се хилеше лудо и се потеше.

- Така ли е?

- Епа... ами... найш ли... мо’е и тъй да се ка’e.

- Така ли е?

- Ма не от твойте, гос’жа! – изкрещя Роб Секигоопрай – Никогиж не

сме зели Болежковска овца без Баба да даде!

- Баба Болежкова ли ви е давала да си вземате овце?

- Да, дава ни она, дава ни, ма дава ни! За отп-плата!

- За отплата ли? За какво?

- Никогиж Болежковска овца не я гепи вук! – запелтечи Роб

Секигоопрай – Лисугер не е краднал Болежковско ягне, нал тъй? И нема

ягне дето гарга да му клъвне зъркело, не и кога Хамиш е горе у небето!

Тифани изви очи към жабока.

- Гарвани, – каза той – Понякога те изкълвават очите на....

- Да, да, знам какво правят, – сопна се Тифани, но се постара да се

поуспокои – Добре, виждам, вие сте държали вълците и лисиците и

гарваните настрани заради Баба, нали?

- Епа да, гос’жа! Ма не само ги държахме настрани, оти у вуко има

яка кльопачка, – отговори Роб Секигоопрай с оттенък на триумф.

- Епа да, само да видиш кебап от вук що е, ма не е тъй убав като от

овца, дет... ммхф ммхф... – пак се намеси Уили, преди отново да му

запушат устата.

- От бабаяга земаш само що она си ти даде, – поясни Роб държейки

здраво своя извиващ се брат – Ма га си ойде она, ние ... земаме по некоя

дърта овца, дето и тъй би умрела, ма никогиж не сме гепили овца с

Болежковска дамга, имаш ми думата.

- Думата на пиян заклет крадец ли?

Роб Секигоопрай просия:

- Епа да! Ми престижо си требе да пазим я! Туй си е истината, бе

гос’жа. Наглеждаме овците по баиря, в памет на Баба Болежкова, а земаме

квото нищичко не струва.

- Па и тютюнецо, оно се 'най, ммхф ммхф... – отново започна да се

бори за глътка въздух Прост Уили.

Тифани пое дълбоко въздух, нещо което изобщо не беше за

препоръчване във фийгълско жилище. Нервната усмивка на Роб

Секигоопрай го правеше да прилича на печена тиква изправена пред

гледката на наближаваща голяма лъжица.

- Взимате тютюна, значи? – изсъска тя – Тютюна, който овчарите

оставят за ... моята баба!

- Мале, забравих го туй, – изврещя Роб Секигоопрай – Ма ние винаги