Deo: Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

кафява коса. Нищо особено. Главата й би могла да направи впечатление на

някого, вгледал се, примерно, в купа пълна с черна вода, че е мъ-ъничко

по-големичка в сравнение с останалата част от тялото, но може би това ще

се оправи, когато тя порасне.

Сега пък да се отдалечим още и още докато пътеката не стане

панделка, а Тифани и брат й - две малки точици, и ето я тяхната страна...

Наричат я Варовитище3. Зелени морави се стелят под парещото

лятно слънце. Погледнато от тук стадата овце бавно плуват по торфищата

като облаци по зелено небе. Тук там овчарски кучета се втурват през торфа

като комети.

И, като се отдалечи още погледът, ще види дълъг зелен рид, полегнал

като кит насред света...

...посред мастилената дъждовна вода в купата.

Мис Тик вдигна поглед.

- Ама че онзи дребосък в лодката беше Нак Мак Фийгъл! Най-

страховитата от всички елфически раси! Дори троловете бягат от Дребния

волен народ! А един от тях да вземе да я предупреди !

- Значи тя е вещицата, нали? – попита гласът.

- На тази възраст? Невъзможно! – отсече мис Тик – Няма кой да я е

учил! По Варовитище няма вещици! То е твърде меко . И все пак... тя не се

изплаши...

Дъждът беше спрял. Мис Тик се загледа във Варовитище, показващо

се изпод ниските кълбести облаци. То беше само на пет мили оттук.

- Това дете трябва да бъде наглеждано – рече тя – Но варовитата земя

е твърде мека, за да се пръкне на нея вещица...

Само планните се извисяваха над Варовитище. Те се издигаха

назъбени, синьо-сиви, нашарени с дълги ивици сняг по върховете си дори

през лятото. “Невести на небето” – ги беше нарекла веднъж Баба

Болежкова, а тя толкова рядко продумваше, особено ако не ставаше дума

за овце, че Тифани го запомни. Освен това то си беше точно така.

Планините си изглеждаха така през зимата, когато бяха целите бели и

виелиците по върховете им бяха като була.

Баба използваше старовремски думи и казваше чудати стари

поговорки. Тя не казваше на бърдото Варовитище, а му казваше

“кърището”. Из кърището ни открито студено е и ветровито, си мислеше

Тифани, та думата остана в главата й.

Тя се прибра в чифлика.

Хората все някак оставяха Тифани сама. В това нямаше нищо

жестоко или неприятно, но чифликът беше голям и всеки си имаше работа

за вършене, тя пък вършеше нейната работа много добре, така че стана в

известен смисъл невидима. Тя работеше в мандрата и беше добра в това.

Правеше по-добро масло от майка си и хората разправяха колко я бива със

сиренето. То си беше дарба. Понякога, когато странстващите учители

минаваха през селото, тя отиваше да получи по малко образование. Но

най-често работеше в мандрата, където беше тъмно и студено. Харесваше

й. Защото правеше нещо за чифлика.

Всъщност чифликът си се казваше Дома. Баща й го вземаше на

аренда от Барона, чиято собственост беше земята, но Болежкови я

обработваха от векове, та баща й казваше (тихо и само понякога след някоя

бира привечер), че ако питаха земята , тя беше собственост на Болежкови.

Майката на Тифани все му казваше да не говори така, макар че откакто

Баба се помина преди две години, Баронът винаги се бе отнасял с уважение

към господин Болежков и го наричаше най-добрия овчар по хълмовете, а

като цяло хората в селото казваха, че в последно време той не бил чак

толкова лош. Да показваш уважение си се изплащало, казваше майката на

Тифани, а и горкият човек си имал своите си грижи.

Но понякога баща и настояваше, че Болежкови били споменати в

древни документи за областта от много векове насам. Тия хълмове са им в

костите, казваше той, и те винаги са били овчари.

Тифани много се гордееше с това, макар че всъщност изобщо не би

било зле да се гордееш и че предците ти също така са ходели някъде или

понякога са опитвали нови неща. Но все с нещо трябва да се гордееш. И

откакто се помнеше, тя чуваше баща си, иначе тих и не обичащ да припира

човек, отново и отново да казва Шегата, която трябва да е била предавана

от поколение на поколение, от Болежков на Болежков през вековете.

Да речем, той ще каже “Още един ден работа, а Болежката си е

същата” или пък “Легна си и Болежка, стана и пак Болежка” или дори “Все

е тъй при мен – Болежка та Болежка”. Примерно след третия път вече не

беше особено смешно, но щеше да й липсва, ако той не казваше такива

неща поне по веднъж седмично. Нямаше нужда да бъде смешно, това си