Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

като при шепнене, шушукане”. Харесваше й вкусът на тази дума. Караше я

да мисли за тайнствени хора в дълги плащове, които си шепнат важни и

секретни неща зад някоя врата: шушу-шушу-шушу-шушу ...

Тя беше прочела речника от начало до край. Никой не й беше казвал, че речници не се четат така.

Както си мислеше това, тя забеляза, че веселата пъстърва е

отплувала. Но пък във водата имаше нещо друго, само на недна две педи

от лицето й.

То беше кръгла кошница, не по-голяма от половин кокосов орех, увита с нещо, което да запушва дупките и да й дава да плува. В нея се беше

изправило малко човече, високо само петнадесетина сантиметра. То имаше

мърлява рижа коса с вплетени в нея няколко пера, мъниста и парцали.

Имаше рижа брада, която хич не изглеждаше по-добре от косата.

Останалата част от него, която не беше покрита със сини татуировки, беше

покрита с малка препаска. Та този човек размахваше юмрук към нея и

крещеше:

- Кривънци! Бегай ма, тъпо дребно лапе! Па’и се от зелената

чутура !1

Като каза това, той задърпа някакъв конец, провесен от лодката му и

на повърхността изплува още едно рижо човече, жадно гълтащо въздух.

- Оно не е време за риба! – каза първото човече, докато вмъкваше

второто в лодката – Зелената чутура иде!

- Кривънци! – викна плувецът, докато водата се стичаше от него –

Бегай да бегаме!

И веднага хвана едно много малко гребло и с чевръсти движения

засили кошницата надалеч.

- Извинявайте! – извика Тифани – Вие елфчета ли сте?

Нямаше отговор. Малката кръгла лодка изчезна в тръстиките.

Вероятно не са, реши Тифани.

Тогава, за нейна мрачна радост, дойде шептанието. Нямаше вятър, но

листата на елшите покрай речния бряг затрептяха и зашумоляха.

Тръстиките също. Те не се накланяха, само някак се размътиха. Всичко се

размъти, като че нещо беше взело целия свят и го бълникаше. Въздухът

бучеше. Хора шепнеха зад затворени врати...

Водата забълбука, право от подмола. Тук не беше много дълбоко, ако

Тифани беше наджапала в реката, щеше да й стигне само до коленете, но

изведнъж водата потъмня и позеленя и някак-си много се задълбочи...

Тя отстъпи няколко крачки назад, тъкмо преди дълги мършави ръце

да изригнат от водата и да задращят диво по брега, тъкмо където беше

застанала тя до преди малко. За миг тя зърна тясно лице с дълги остри

зъби, грамадни кръгли очи и мокра зелена коса като водорасло и нещото се

гмурна обратно в дълбините2.

Когато водата се затвори над него, Тифани вече бягаше покрай брега

към плажчето, където Уентуърт мяташе жабки. Тя грабна детето, точно

когато мехурчетата взеха завоя на реката и стигнаха до плажа. Тогава

водата пак завря, зеленокосата твар изскочи и дългите ръце задрапаха по

калта. То изкряска и пак потъна във водата.

- Искам да-ъ пиш-кам ! – викна Уентуърт.

Тифани не му обърна внимание. Тя се беше загледала замислено в

реката.

Изобщо не съм изплашена, помисли си тя. Странно. Трябваше да съм

изплашена, а съм само ядосана. Е, все пак усещам уплахата като нажежено

кълбо, но ядът не й дава да излезе...

- Искам искам искам искам да-ъ пиш-кам ! – зарева Уентуърт.

- Давай де! – каза разсеяно Тифани. Вълните още се разбиваха в

брега.

Нямаше как да каже за това на когото и да е. Всеки щеше само да

каже “Брей че въображение има това дете” ако се случеше в добро

настроение, или “Я не ми разправяй врели-некипели!” ако не се случеше.

Все още беше много ядосана. Как смееше някакво си чудовище да се

шляе из реката? Особено чудовище, което е толкова... толкова...

смехотворно? За кого се мислеше то?

Ето я Тифани, връщаща се вкъщи. Да започнем от ботушите. Те бяха

големи и тежки ботуши, много пъти поправяни от баща й и принадлежали

на множество сестри преди нея. Тя носеше по няколко чифта чорапи за да

не й изпадат ботушите. Бяха големи . Понякога Тифани чувстваше, че тя

самата не е нищо повече от средство за придвижване на ботушите.

По-нататък – роклята. Преди нея тя беше била на много нейни сестри

и беше толкова много пъти подгъвана и отпускана от майка й, че всъщност

си беше време да бъде изхвърлена. Но Тифани си я обичаше. Тя стигаше до

глезените й и, какъвто и цвят да е била някога, сега беше млечно синя, което по случайност беше тъкмо цветът на пеперудите, пърхащи покрай

пътеката.

По-нататък – лицето на Тифани. Светло розово, с кафяви очи и