Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

- О, мисля, че по нейн си начин го обича, - замисли се жената - Въпреки че тя е, нали разбирате, вампир. Те обикновено гледат на света по малко по-различен начин.

- Добре тогава, ако се бяхме срещнали, щях да й кажа аз на нея, - избухна Гленда

- Да ми го шашардисва така. Да насъсква по него тея противни хвърковати женища. Аз

нямаше да й позволя на нея да прави така.

200

- Тя е изключително могъща, както подразбрах, - забеляза жената.

- Това не й дава никакво право, - отсече Гленда - И да ви кажа ли аз нещо?

Господин Лут е точно тук. О да, отвън в двора, подковава един от конете на

Ланкърския Експрес. Той е наистина невероятен.

- Така изглежда, - жената леко се подсмихна - Каква афектирана негова

привърженичка сте били вие.

Гленда се намръщи.

- Това нещо общо с „дефект” ли има? - поинтересува се тя.

- Това значи: с много страст, - обясни жената - Изпитвате ли много страст към

господин Лут, госпожице Сладкофасулска? И не забравяйте, моля ви, предпочитам

хората да ми оказват честта да мислят преди да ми отговарят.

- Е, доста го харесвам, - отвърна разпалено Гленда.

- Очарователно, - забеляза жената - Като гледам, господин Лут е придобил

повече стойност, отколкото съм предполагала по-рано.

- Значи ще предадете на милейди, какво казах, - настоя Гленда усещайки как

вратът и ще се подпали от изчервяване - Господин Лут има приятели.

- Непременно ще й предам, - обеща жената и се изправи - А сега, ако ме

извините, дилижансът ми май е на път да потегли. Трябва да излитам.

- И не забравяйте да и предадете каквото казах! - извика след нея Гленда.

Жената й се усмихна и се изгуби в навалицата нахлула в хана от

новопристигналия дилижанс.

Гленда, която беше станала заедно с жената, се отпусна тежко на пейката. Коя

изобщо си въобразява, че е тази жена? Сигурно библиотекарката на Милейди. Лут я

беше споменал няколко пъти. Макар че се простираше доста повече над чергата си, поне според Гленда. Та тя не прояви дори елементарното приличие да се представи по

име.

Смътните, далечни ловни рогове на пълния ужас зазвучаха някъде дълбоко в ума

й. Жената беше ли попитала Гленда, как се казва? Не! Но определено знаеше името й, пък и откъде можеше да е знаела за „готвачката” в Невиждания Университет? А и беше

толкова бърза, да разгадае Овчарската Баница ей така от раз. Мъничката частица от нея, която беше пусната на воля от шерито, се обади злорадно: „Проблемът ти е, че много

бързаш с догадките. Виждаш нещо и си въобразяваш, че знеш, какво виждаш. Като я

слушаш, тя на библиотекарка ли ти приличаше, а?”

Много, много бавно Гленда вдигна стисната в юмрук ръка до устата си и силно я

захапа в опит някак-си да заличи последните петнадесетина минути от архивите на

вселената и да ги замени с нещо значително по-малко смущаващо, като примерно това

гащите й да паднат.

Дори и сега, толкова късно през нощта, ковачницата привличаше всеобщото

внимание. Дилижанси непрекъснато пристигаха и заминаваха. Ханът живееше не по

слънцето, а по разписание, така че нямащите какво да правят хора, чакащи за

прекачването си, гравитираха към ковачницата, където имаше безплатен сеир и

топлинка в мразовития нощен въздух.

Лут подковаваше кон. Трев и преди беше виждал да се подковава кон, но никога

така. Добичето стоеше вцепенено и лекичко потреперваше. Когато Лут поискаше то да

помръдне, той цъкваше с език. Когато поискаше да повдигне крак, пак цъкаше. На Трев

му се струваше сякаш гледа не как някой подковава кон, а как майстор демонстрира

уменията си пред публика от аматьори. Като свърши подковаването, конят мина

заднешком пред насъбралото се множество, направо все едно гледаш някоя манекенка

201

на модно ревю, обръщайки се щом Лут мръднеше с ръка или цъкнеше с език. На коня

това май много-много не му харесваше, ама леле-мале, как само слушаше.

- Да, всичко изглежда наред, - произнесе се накрая Лут.

- Колко ще ни струва? - поинтересува се кочияшът - Невероятна работа, ако

питате мен.

- Колко? Колко? Колко? - заобмисля тази идея Лут - Сега струвам ли повече, господине?

- Няма спор, друже. Никога не съм виждал кон подкован по-мераклийски.

- Значи струването ми стига, - реши Лут - И места за мен и тримата ми приятели

до Анкх-Морпорк.

- И пет кинта, - намеси се Трев изскачайки със скоростта на пари от мястото до

стената където се беше скатал.

Кочияшът изсумтя: