Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

197

от мъжете си, мъже бягащи от мъжете на други жени. Това е омнибус, което си значи

„за всякакви”, и да пукна ако на този омнибус не съм видял наистина всякакви, та

затова, виждате ли, си нося и брадвата. Но ако ме питате мене, в живота не може да има

само брадва, - той повиши глас - Пристигнахме в Сто Лат, народе! За обратно тръгваме

в шест часа нула-нула, - той намигна на Гленда - И ако тогава не сте тук, тръгвам без

вас. Искаш ли да хванеш омнибус, хващай го по разписание.

- Е, не беше чак толкова зле, нали? - каза Гленда, когато светлините на града се

увеличиха.

- Тате шъ се поболее от притеснение, - провеси нос Гленда.

- Ще си помисли, че си с мен.

Трев се беше умълчал. Съгласно уличните закони беше извънредно позорно да

се покажеш пред момичето, което искаш да ти е гадже, че си от онзи вид мъже, които с

лекота могат да се сторят на другите, сякаш нямало да им стиска да халосат някого по

главата с парче олово, нищо че май никой не беше забелязал този срам.

- Отпред май има проблем, - подвикна през рамо водачът - Ланкърския експрес

не е заминал.

Не се виждаше нищо друго освен факли и фенери ярко осветяващи голям хан

извън градските порти, където бяха спряни няколко карети. Като наближиха, кочияшът

подвикна на един от кльощавите, кривокраки мъже с вид на порове, каквито като че

възникват от нищото покрай всяко заведение включващо по един или друг начин

движение на коне.

- Ескпресът не е ли тръгнал? - попита той.

Порообразният човек извади от устата си фас:

- Подкова му падна на коня.

- Е и? Че нали си имат ковач тук? За ускоряване на пощата и тъй нататък.

- Нищо не ускорява тоя, щото току що си разпльока ръката на наковалнята, -

осведоми ги човекът.

- Много солено ще им излезе на някои, ако Експресът не тръгне, - забеляза

водачът - Поща е това, не е шега работа. Човек трябва да може да си сверява часовника

по Експреса.

Лут се изправи.

- Аз определено бих могъл да подкова коня за вас, сър, - предложи той и си взе

кутията с инструменти - Може би ще е най-добре да идете да кажете на някого.

Човекът се забърза нанякъде, а омнибусът спря в обширния двор, където един

доста по-добре облечен мъж се втурна към тях на бегом.

- Някой от вас ли е ковач? - попита той гледайки право в Гленда.

- Аз, - отговори Лут.

Мъжът зяпна.

- Не ми приличате много на ковач, господине.

- Въпреки разпространеното мнение, повечето ковачи са по-скоро жилави

отколкото едри. В тази работа жилите са по-важни от мускулите.

- И вие знаете как се стои до наковалнята, така ли?

- Направо ще се изненадате, сър.

- В ковачницата има подкови, - съобщи човекът - Ще трябва да преработите

някоя под размер.

- Знам как се прави това, - каза Лут - Господин Трев, ще ми бъде много приятно, ако дойдете да ми помогнете с духалото.

Ханът беше голям и претъпкан, защото подобно на всички ханове по

дилижансовите пътища работният му ден траеше двадесет и четири часа с точност до

198

секундата. Собствено нямаше специално време за ядене. Топла храна имаше постоянно

за всички, които можеха да си я позволят, а студени порязаници месо бяха изложени на

един тезгях в общото помещение. Хора пристигаха, биваха изпразвани и презареждани

колкото е възможно най-бързо и препращани поживо поздраво нататък по пътя си, защото мястото трябваше за следващите пристигащи. Като че нито за момент не

преставаше дрънченето на такъми. Гленда си намери един по-тих ъгъл.

- Слушай сега, - обърна се тя към Жулиета - Хайде иди да вземеш малко

сандвичи за момчетата.

- Ам’че работа, господин Лут бил значи ковач, - изрази чувствата си Жулиета.

- Много нещо има в него, много нещо, - кимна Гленда.

Жулиета сбърчи чело:

- Колко точно неща?

- Това е просто израз, Жулиета. Хайде, върви.

Трябваше й време да помисли. Тези странни крилати жени. Господин Лут.

Много нещо й се беше насъбрало. Започва си деня като всеки друг ден, а ето че едва не

свършваш като пътна разбойничка и се озоваваш в някакъв друг град без нищо друго

освен дрехите на гърба ти и без да знаеш, какво ще става после.

Което, някак си, беше вълнуващо. Наложи й се да пообмисли това чувство, защото в живота й вълненията не бяха обичайно явление. Баниците като цяло не са

вълнуващи. Тя стана и се запровира през гъчканака без никой да и обръща внимание, със смътната идея да хвърли едно око на кухнята им, но пътят й беше препречен от