Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

една крачка. Кочияшът се беше ухилил, малко замаяно и с леко разфокусиран поглед.

- Ей, това беше по-яко и от оловна тръба!

- Може аз да карам, а? - предложи Трев.

Водачът му се усмихна:

- А не, благодаря много, аз ще карам, а ти недей да ми се занасяш, мъжки, защото ги познавам аз лудите глави само като ги видя, а ти ей толкова не ми приличаш

на тях. Старата ми майчица по-скоро щеше да ме цапардоса с това олово, отколкото ти.

Я вземи го хвърли, че да не вземе някой така да те уважи, че докато си жив да си го

спомняш.

После той намигна на Жулиета:

193

- Ама като си помисля аз, то на конете май ще им е полезно да се пораздвижват

от време на време. Който се качва, да се качва и препускаме за Сто Лат.

Конските рейсове обикновено не пътуват много бързо и представата на водача

за препускане беше само леко по-бърза от онова, на което повечето хора щяха да му

викат ходом, но все пак го докара до такава скорост, че поне нямаше опасност да им

омръзне видът на някое крайпътно дърво. Омнибусът, както беше изтъкнал кочияшът, беше за хора, които не можеха да си позволят скорост, но можеха да си позволят време.

В конструкцията му, следователно, не бяха правени никакви опити за екстри. Да си го

кажем правичката, това не беше нищо повече от каруца цялата запълнена с двойни

седалки, чак до малко по-издигнатото място на водача. Брезенти от двете страни пазеха

нещо като завет, но за щастие пускаха достатъчно вятър да попроветрява вонята от

тапицерията, която беше изпитала всевъзможни форми и нужди на човешкото.

Гленда остана с впечатлението, че някои от пътниците са редовни. Една

възрастна жена тихичко си плетеше. Момченцата все така се занимаваха с потайното

подхилкване свойствено на възрастта им, а едно джудже разсеяно зяпаше през

прозореца. Никой не си даваше труда да приказва с другите, освен един мъж най-отзад, който водеше продължителна беседа със самия себе си.

- Така доникъде няма да стигнем! - извика Гленда след десетина минути

тръскане по разни ями - Че аз пеша по-бързо щях да вървя.

- Той надали ще стигне толкова далече, - успокои я Трев.

Слънцето вече вървеше към залез и през зелевите насаждения вече се проточиха

сенки, когато отпред на пътя се видя фигурка бореща се с нещо. Трев веднага скочи от

колата.

- Оук! Оук!

- Това са онези противни твари, - оживи се Гленда, хуквайки след него - Я ми го

дай това олово.

Лут беше полуприклекнал в прахта посред пътя. Сестричките на

Непрекъснатото Движение подхвъркваха покрай него, а той се мъчеше да защити

лицето си с длани. Никой не обърна внимание на пътниците от рейса, докато не

пристигна парчето олово, последвано непосредствено от Гленда. То обаче нямаше

ефекта, на който тя се беше надявала. Сестрите наистина бяха като птици. Вместо да

налага наред, тя се мъчеше да ги нацели във въздуха.

- Оук! Оук!

- Престанете да го тормозите! - изкряска тя - Нищо лошо не е направил!

Лут вдигна ръка и я хвана за китката. Изобщо не стискаше, но някак си изобщо

не и даваше да помръдне. Беше все едно изведнъж я бяха вкаменили.

- Те не са тук за да ме тормозят, - каза той - Тук са за да ви пазят вас.

- От кого?

- От мен. Или поне това трябваше да правят.

- Но на мен не ми трябва, някой да ме защитава от теб. В това просто няма

смисъл.

- Те смятат, че може и да имате нужда, - каза Лут - Но това още не е най-лошото.

Тварите все така кръжаха, а останалите пътници, споделяйки характерния Анкх-

Морпоркски вкус към импровизирани улични представления, бяха наизлязли и

образуваха внимателна публика, което доставяше очевидни неудобства на Сестрите.

- А какво тогава е най-лошото? - попита Гленда и замахна с оловото към най-

близката Сестра, която отскочи по-надалече.

- Че може и да са прави.

- Е добре, значи си орк, - каза Трев - Та те значи са яли хора. А да си изял някого

напоследък?

194

- Не, господин Трев.

- Ето значи, за к’во си говорим.

- Не може да арестуват някого за нещо, което не е извършил, - кимна

дълбокомислено един от пътниците на рейса - Фундаментален закон си е това, ей.

- Какво е орк? - не доразбра жената до него.

- А, едно време в Юбервалд ли, май там беше, те са разкъсвали хора и са ги

изяждали.

- Чужденци, какво да ги правиш, - изкоментира жената.

- Да, но вече всичките са мъртви, - осведоми я мъжът.

- Колко хубаво, - каза жената - Някой да иска чай? Имам в манерката си.

- Всички са мъртви, освен мен. Но се опасявам, че аз самият съм орк, - намеси се