Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

- Те са изяждали хората живи! - възкликна Отоми.

- Троловете също, - възрази Гленда - Вярно, после те ги изплювали, но от това

хората не ставали по-живи. Някога сме се били и с джуджетата, а те като тръгнат да

нанасят удари под кръста, изобщо не са се шегували. И изобщо, господин Отоми, вълкът може да си смени нрава, - тя изсумтя - така че няма да е зле и вие да си смените

вашия. И само да разбера, че сте причинили някакви неприятности, ще ви дам аз да

разберете. Архиканцлер високо, че и далеко, а тук долу, в тъмното са кухненските

ножове.

- Аз ще му съобщя, какво ми казахте, - каза отстъпвайки злощастният

блюстител.

- Ама моля ви, заповядайте, - каза Гленда - А сега, чупката.

И защо изобщо си казваме, че вълкът си менял кожата? - замисли се Гленда, докато го гледаше как се изнася като бит Отоми. Някой да не би да е виждал вълк да

облича нова кожа? И какво ще прави със старата, сам ще си я съдере що ли? Но все пак

си го казваме, като че е някаква свещена истина, докато всъщност то значи само, че са

ни свършили сериозните доводи.

И не беше ли останало още нещо за свършване? А, да. Тя отново отиде до

котела, на който беше написала с тебешир „Не Пипай” и вдигна капака. Мънистените

очички се взряха в нея от влажните дълбини, а тя отиде да вземе малко рибешки черва

и ги хвърли в очакващите му щипки.

- Е, най-после се сетих, какво да те правя, - каза му тя.

Една напълно функционираща кухня съдържа какво ли не, не на последно място

необятна сбирка от средства да се извърши ужасяващо убийство, ведно с множество

начини за отърваване от уликите. Тази мисъл кръстоса ума й за далеч не първи път.

Този път тя остана доволна от нея. Засега обаче си избра от шкафа чифт наистина

дебели ръкавици, пак си облече палтото, бръкна в котела и хвана рака. Той я ущипа. Тя

си знаеше, че точно тъй ще стори. Никога, ама никога не очаквай благодарност от тези, на които помагаш.

- Приливът свърши, - каза тя на членестоногото - така че трябва малко да

походим.

189

Тя го хвърли в пазарската си чанта и пое през университетските морави. Двама

учащи се магьосници работиха нещо край близкия навес за лодки. Единият я видя и й

извика:

- На вас разрешено ли ви е да ходите по университетските морави, госпожице?

- Не, това е абсолютно забранено за кухненския персонал, - отговори Гленда.

Студентите се спогледаха.

- Ами добре тогава, - каза единият.

И това беше.

От просто по-просто.

Чукът си беше метафоричен: Може да те удари само ако му позволиш да го има.

Тя извади рака от торбата, който размаха раздразнено срещу нея щипци.

- Виждаш ли онова там? - обърна се към него тя, посочвайки със свободната си

ръка - Това е полето край Квачка-с-пиленца.

Съмнително беше, дали мънистените очи на рака можеха да фокусират

буренясалия пущинак оттатък реката, но тя поне го беше насочила в правилната посока.

- Хората си мислят, че това е защото там били гледали кокошки, - продължи да

бъбри тя под озадачените погледи на двамата магьосници - Но не това е истината. Там

някога са бесили хора, та значи като излизали от старата тъмница, която била там, жрецът, който вървял отпреде със своята развяващата се роба следван от редицата

обречени клетници и тъмничари приличали на квачка повела нанякъде пиленцата си.

Ей на такива нещата по тея места им викат майтапчийство, а аз изобщо си нямам на

идея, защо ти разправям това. Е, направих каквото можах за теб. Сега знаеш повече от

всеки друг рак.

Тя пристъпи до самия края на това, което минаваше за вода в течащата през

града река и пусна рака в нея.

- Пази се от капани за раци и не се връщай, - тя се обърна, забеляза, че

магьосниците са я зяпнали и им се тросна - Какво? Да няма някакъв закон забраняващ

хората тук да приказват на раци?

След което, докато си тръгваше, тя леко им се усмихна. И продължи нататък, през дългите коридори, чувстайки се някак си лекомислено, и стигна до

свещоливницата. Някои от диваците я изгледаха притеснено, докато минаваше, но Лут

никакъв не се виждаше, не че тя беше тръгнала да го търси, ама изобщо. Малко преди

да стигне Нощната кухня, тя се натъкна на Трев и Жулиета. Гленда не можа да не

забележи, как бяха блеснали очите на Жулиета, а и косата й беше поразрошена. По-

точно, тя не можа да не забележи това, защото гледаше непременно да забелязва

подобни неща. Страшно нещо е това почти-родителската отговорност.