Дан Браун - Ад

Лангдън си представи статиите, които бе видял за младата Сиена, детето чудо с коефициент на интелигентност 208 и невероятна интелектуална ефективност. Зачуди се дали като говори за Зобрист на някакво ниво няма предвид себе си; и колко дълго още ще пази тайната си.

Право пред тях забеляза това, което търсеха. Пресякоха Виа деи Леони и той поведе Сиена към кръстовището с една изключително тясна уличка — по-скоро алея. На табелата над тях пишеше: „Виа Данте Алигиери“

— Изглежда, знаеш доста за човешкия мозък — каза Лангдън. — Това ли е специализацията ти в медицинската академия?

— Не, но като дете четях много. Заинтересувах се от науката за човешкия мозък, защото имах някои… медицински проблеми.

Лангдън ѝ хвърли пълен с любопитство поглед с надеждата да продължи да разказва.

— Мозъкът ми… — каза тихо Сиена — се развиваше различно от на повечето деца и ми създаваше някои… проблеми. Доста време се опитвах да разбера какво ми е и тогава научих много за науката за мозъка. — Погледна Лангдън в очите. — И да, плешивата ми глава има връзка с медицинските ми проблеми.

Лангдън извърна поглед, беше му неудобно да попита.

— Не се тревожи — каза тя. — Научила съм се да живея с това.

Докато вървяха в студените сенки на алеята, Лангдън се замисли за всичко, което току-що бе научил за Зобрист и неговата притесняваща философска позиция.

Непрекъснато го измъчваше един и същ въпрос.

— Тези войници — започна той, — които се опитваха да ни убият… Кои са те? Нищо не разбирам. Ако Зобрист е разпространил потенциална силна зараза, не би ли било редно всички да бъдем от една и съща страна и да се опитваме да я спрем?

— Не е задължително. Зобрист може и да е парий в медицинската общност, но вероятно има легион верни последователи, хора, които са съгласни, че малко подкастряне е необходимото зло, което ще спаси планетата. Доколкото знаем, тези войници се опитват да направят така, че идеята на Зобрист да се реализира.

Лична армия на Зобрист от негови последователи? Лангдън обмисли и тази възможност. Трябваше да признае, че историята е пълна с фанатици и последователи на култове, които са се самоубивали заради всякакви откачени идеи — вярата, че лидерът им е месия, че от другата страна на Луната ги чака космически кораб, че Страшният съд е неизбежен. Спекулациите с контрола над населението поне се основаваше на наука, но въпреки това нещо в тези войници не му се струваше редно.

— Просто не мога да повярвам, че група обучени бойци биха се съгласили да избиват невинни хора… като в същото време се страхуват, че могат самите те да се разболеят и да умрат.

Сиена го изгледа озадачено.

— Робърт, какво мислиш, че правят бойците на война? Убиват невинни хора и рискуват собствения си живот. Всичко е възможно, когато хората вярват в някаква кауза.

— Кауза? Да пуснат смъртоносна епидемия?

Сиена се обърна към него, кафявите ѝ очи бяха изключително проницателни.

— Робърт, каузата не е пускането на смъртоносна болест… а спасяването на света. — Млъкна. — Един пасаж от есето на Зобрист предизвика широка дискусия. Става въпрос за подчертано хипотетичен въпрос. Бих искала да му отговориш.

— Какъв е въпросът?

— Зобрист пита следното: ако можеш да натиснеш едно копче и да избиеш половината човечество, би ли го направил?

— Разбира се, че не.

— Добре. Но ако ти кажат, че ако не натиснеш това копче веднага, човешката раса ще изчезне през следващите сто години? — Тя млъкна. — Би ли го натиснал тогава? Дори това да означава да убиеш приятели, роднини и вероятно и самия себе си?

— Сиена, не мога да си представя…

— Това е хипотетичен въпрос — каза тя. — Би ли избил половината човечество днес, за да спасиш вида ни от изчезване?

Лангдън бе объркан от мрачната тема, която обсъждаха, и затова беше благодарен, че видя познатия червен флаг на каменната сграда пред тях.

— Виж — каза и посочи. — Стигнахме.

Сиена поклати глава.

— Точно както ти казах. Отрицание.

* Абревиатурата на Световната здравна организация на английски е WHO, както се пише и английската дума за „кой“. — Б. пр.

51.

Каза ди Данте е разположена на Виа Санта Маргерита и лесно се разпознава по голямото знаме, спуснато на каменната фасада над алеята към нея: MUSEO CASA DI DANTE.

Сиена погледна флага малко несигурно.

— Отиваме в къщата на Данте?

— Не точно — отвърна Лангдън. — Данте е живял зад ъгъла. Това е по-скоро… музей на Данте.