Дан Браун - Ад

Лангдън усети как го обзема ужас, в съзнанието му се появиха образи на странни хибридни „дизайнерски вируси“, които стават неудържими.

— Само за няколко години Зобрист се превърна от мишена на медицинската общност в напълно остракизиран неин член. Беше анатемосан. — Тя млъкна и по лицето ѝ премина сянка на съчувствие. — Нищо чудно, че превъртя и се самоуби. Дори е още по-тъжно, тъй като тезата му вероятно е правилна.

Лангдън за малко да падне от изненада.

— Извинявай, ти мислиш, че е прав!?

Сиена сви рамене.

— Робърт, ако разсъждаваме от чисто научна гледна точка — само логика, никакви чувства, — мога да ти кажа без съмнение, че без някаква драстична промяна краят на нашия вид наближава. И то бързо. Няма да е огън, сяра, апокалипсис или ядрена война… а ще е пълен срив в резултат на пренаселеността на планетата. С математиката не може да се спори.

Лангдън изтръпна.

— Учила съм достатъчно биология — продължи тя — и е напълно нормално за един вид да изчезне просто защото е пренаселил средата си. Представи си колония от повърхностни водорасли, които живеят в малко езеро в гората и се радват на идеалния хранителен баланс там. Без контрол те се възпроизвеждат толкова бързо, че скоро покриват цялата повърхност на езерото, закриват слънцето и така ограничават нарастването на хранителните вещества в езерото. След като изконсумират всичко възможно в средата си, те бързо ще умрат и ще изчезнат без следа. — Тя му се усмихна тъжно. — Подобна съдба може лесно да сполети и човечеството. И то много по-скоро и по-бързо, отколкото си представяме.

— Но… това изглежда невъзможно.

— Не е невъзможно, Робърт, а просто немислимо. Човешкият ум има примитивни защитни механизми за егото и те неутрализират всяка реалност, която създава прекалено много стрес, с който не можем да се справим. Нарича се отрицание.

— Чувал съм за отрицанието — пошегува се той безгрижно, — но не мисля, че съществува.

Сиена се намръщи с досада.

— Много сладко, но повярвай ми, напълно реално е. Отрицанието е важна част от механизмите на човека за справяне с живота. Без него ще се събуждаме ужасени всяка сутрин заради множеството начини, по които можем да умрем. Но вместо това нашият мозък блокира екзистенциалните страхове, като се фокусира само върху стреса, с който можем да се справим — като да отидем на работа навреме или да си платим данъците. Ако имаме по-големи екзистенциални страхове, бързо ги отмахваме и се съсредоточаваме върху простите задачи и ежедневните ни тривиалности.

Лангдън си спомни едно скорошно интернет проучване на студенти от университет от Бръшляновата лига, което показваше, че дори най-интелигентните потребители показват инстинктивна тенденция към отрицание. Според изследването след като кликнат върху статия с депресираща новина за топенето на арктическия лед или изчезването на някой животински вид, почти всички студенти бързо излизат от тази страница и се насочват към нещо тривиално, за да прочистят мозъка си от страха; сред любимите им избори са спортните новини, клипчета със смешни котки и клюки за знаменитости.

— В древната митология — започна Лангдън — героят в отрицание е ултимативното проявление на надменност и горделивост. Най-горделивите хора вярват, че са имунизирани срещу опасностите в света. Данте очевидно е бил съгласен с това, след като е обругал горделивостта като най-черен от всички седем смъртни гряха… и е наказал горделивците да гният в последния кръг на ада.

Сиена се замисли са миг, след това каза:

— Статията на Зобрист обвиняваше много от световните лидери, че са в последен стадий на отрицанието… че са си заровили главите в пясъка. Особено много критикуваше Световната здравна организация.

— Обзалагам се, че това е минало добре.

— Те реагираха, като го приравниха към религиозните фанатици, които обикалят с плакати по улиците и повтарят: „Краят е близо“.

— На Харвард Скуеър има няколко такива.

— Да, и ние не им обръщаме внимание, понеже никой от нас не може да си представи това да се случи. Но повярвай ми, просто защото човешкият ум не може да си представи нещо… не означава, че то не може да се случи.

— Говориш почти като почитателка на Зобрист.

— Аз съм почитателка на истината — отвърна тя агресивно, — та дори тя да е болезнена за приемане.

Лангдън се умълча и отново се почувства странно изолиран от Сиена; опитваше се да проумее странната ѝ комбинация от страст и дистанцираност.