Дан Браун - Ад

„Сиена, не! Прекалено близо си! Тя ще те чуе!“

Лъчът отново се върна в очите на Лангдън.

— Слушайте ме внимателно, професоре — каза наемната убийца. — Ако искате да останете жив, ви предлагам да ми се доверите. Мисията ми е прекратена. Нямам причина да ви наранявам. С вас вече сме от един отбор и може и да успея да ви помогна.

Лангдън почти не я слушаше, мислите му бяха изцяло насочени към Сиена, която вече се виждаше в профил как се качва ловко на пътеката зад платформата, прекалено близо до жената с пистолета.

„Бягай! — опита се да ѝ внуши той. — Изчезвай оттук!“

За ужас на Лангдън Сиена обаче не помръдваше; беше приклекнала в сянката и наблюдаваше мълчаливо.

Очите на Вайента обхождаха тъмнината зад Лангдън. „Къде се е дянала, по дяволите? Да не са се разделили?“

Вайента трябваше да намери начин да държи двамата бегълци далеч от ръцете на Брюдер. „Това е единствената ми надежда“.

— Сиена? — прошепна високо Вайента. — Ако ме чуваш, слушай внимателно. Мъжете долу не бива да ви заловят. Знам как да избягаме. Мога да ти помогна. Довери ми се.

— Да ти се довери? — обади се Лангдън и гласът му изведнъж стана толкова силен, че всеки наблизо можеше да го чуе. — Та ти си убийца!

„Сиена е наблизо — осъзна Вайента. — Лангдън говори на нея… опитва се да я предупреди“.

Вайента опита отново:

— Сиена, ситуацията е сложна, но аз мога да ви измъкна оттук. Прецени какви са възможностите ти. Тук сте в капан. Нямате избор.

— Тя има избор — почти извика Лангдън. — И е достатъчно умна, за да избяга.

— Всичко се промени — продължи Вайента. — Нямам причина да наранявам нито един от двама ви.

— Ти уби доктор Маркони! И предполагам, че точно ти си ме простреляла в главата!

Вайента знаеше, че той няма да повярва на клетвите ѝ, че няма намерение да го убие.

„Времето за разговори приключи. Каквото и да кажа, няма да го убедя“.

И тя бръкна в якето си и извади пистолета със заглушител.

Сиена беше приклекнала неподвижна в мрака на не повече от десет метра зад жената. Дори в тъмното нямаше как да я сбърка.

За ужас на Сиена тя извади пистолета, с който беше застреляла доктор Маркони, направи две застрашителни стъпки към Лангдън и спря до парапета, който ограждаше платформата. Вече беше максимално близо до Лангдън. Вдигна пистолета, насочи го право в гърдите му и каза:

— Ще боли само миг. Нямам друг избор.

Сиена реагира инстинктивно.

Неочакваната вибрация на дъските под краката на Вайента бе достатъчна, за да я накара да трепне, и когато куршумът излетя, тя знаеше, че няма да улучи Лангдън.

Някой се приближаваше зад нея.

И то бързо.

Вайента се завъртя и насочи оръжието си към нападателя си. За миг зърна руса коса, а после някой се блъсна със страшна скорост в нея. Пистолетът отново просъска, но нападателката ѝ приклекна под нивото на дулото, за да ѝ приложи хватка.

Стъпалата на Вайента се отделиха от дъските и тялото ѝ се стовари върху парапета на платформата. Тя размаха ръце, за да се хване за нещо, но беше прекалено късно.

Полетя през ръба.

Стегна се за сблъсъка с прашния под на два и половина метра под платформата. Странно, но приземяването ѝ бе по-меко, отколкото бе очаквала… сякаш падна в хамак, който увисна под тежестта ѝ.

Лежеше объркана по гръб и гледаше нагоре към Сиена Брукс. Отвори уста да каже нещо, но изведнъж под нея се чу силен звук от раздрано платно.

Платът, върху който лежеше, се скъса.

И Вайента започна да пада отново.

Този път летя три много дълги секунди, през които се оказа, че се взира в таван, покрит с красиви картини. Тази точно над нея - огромно кръгло платно, на което бе нарисуван Козимо I, ограден от херувимчета върху облак, — бе разкъсана грозно през средата.

Последва внезапен удар и целият свят на Вайента изчезна в мрака.

Високо горе, замръзнал и невярващ на очите си, Робърт Лангдън надничаше през дупката в „Апотеоза“ към празното пространство долу. Жената с щръкналата коса лежеше неподвижна върху каменния под в Залата на Петстотинте, а тъмната локва кръв около главата ѝ бързо нарастваше. Все още стискаше пистолета в ръка.

Лангдън вдигна поглед към Сиена, която също се взираше надолу, хипнотизирана от зловещата сцена. На лицето ѝ бе изписан тотален шок.

— Не исках…

— Реагира инстинктивно — прошепна Лангдън. — Тя се канеше да ме убие.

През разкъсаното платно долитаха тревожни викове. Лангдън внимателно отведе Сиена далеч от парапета.