Дан Браун - Ад

Сиена посочи надолу.

— Не можем ли да слезем там?

„Не и ако не искаш да паднеш през платно на Вазари в Залата на Петстотинте“.

— Всъщност има по-добър път — каза спокойно Лангдън, защото не искаше да я плаши.

При предишното си посещение освен че бе надникнал през прозореца на залата за архитектурни макети, Лангдън също така бе обходил тавана, като бе влязъл през вратата от другата страна. Ако замъгленият от виното спомен беше точен, през средата на цялото пространство минаваше здрава греда, която осигуряваше на туристите достъп до площадката в центъра.

Сега обаче откри пътека, която по никакъв начин не приличаме на това, което си спомняше от предишното си посещение.

„Колко вино изпих онзи ден?“

Вместо здрава, безопасна за туристите пътека, видя нестабилни дъски, положени напряко на подпорните греди.

Очевидно солидната безопасна за туристите пътека, която тръгваше от противоположната страна, стигаше само до централната платформа. А после посетителите се връщаха обратно. Нестабилната структура, която се простираше пред Лангдън и Сиена, очевидно бе сложена, за да може по нея да се движат работниците от поддръжката.

— Май ще трябва да минем по тези дъски — каза Лангдън.

Сиена сви спокойно рамене.

— Не е по-зле от Венеция, когато вали.

Беше права. При последното му пътуване до Венеция на площада „Сан Марко“ имаше повече от педя вода и той бе вървял пеша от хотел „Даниели“ до базиликата по дъски, сложени върху тухли и обърнати кофи. Разбира се, опасността да си намокриш обувките не можеше да се сравнява с падането през ренесансов шедьовър към сигурна смърт.

Прогони тази мисъл от главата си и тръгна по тясната дъска с престорена увереност, като се надяваше тя да потуши всички тревоги, които Сиена може би изпитваше. Но въпреки че на външен вид бе спокоен, сърцето му биеше силно. Когато наближи средата, дъската се огъна под тежестта му и зловещо проскърца. Той продължи по-бързо и стигна до относително безопасната следваща греда.

Издиша, обърна се, освети пътя на Сиена и ѝ каза няколко окуражителни думи, от които може би имаше нужда. Но очевидно тя можеше да мине и без тях, защото веднага щом лъчът на фенерчето освети дъската, тръгна по нея със забележителна ловкост и само след секунди беше до него.

Окуражен, Лангдън се обърна и тръгна по следващата дъска. Сиена го изчака да мине, да се обърне и да ѝ освети пътя, после го последва. Хванаха си ритъма и продължиха напред — два силуета, които се движеха един след друг под светлината на едно-единствено фенерче. Някъде под тях се чуваше пукане на полицейски радиостанции. Лангдън си позволи да се усмихне. „Ние крачим над Залата на Петстотинте, леки като перца и невидими“.

— Е, Робърт — каза Сиена. — Каза, че Игнацио ти е посочил къде да намериш маската.

— Така е… но закодирано. — И набързо обясни, че Игнацио не е искал да издаде направо местонахождението ѝ на телефонния секретар и затова е споделил информацията по-завоалирано. — Споменава рая, което предполагам, че е препратка към последната част на „Божествена комедия“. Точните му думи са „Рай двайсет и пет“.

— Тоест двайсет и пета песен?

— Почти съм сигурен — каза Лангдън.

Песните представляваха нещо като отделни глави и препращаха към устната традиция на древността, когато епичните поеми се пеели в речитатив. „Божествена комедия“ съдържаше точно сто песни, разделени на три части.

Ад — 1–34

Чистилище — 1–33

Рай — 1–33

„Рай двайсет и пет“, помисли Лангдън и му се прииска фотографската му памет да се окаже достатъчно силна, за да си спомни целия текст. Но не можеше — щеше да се наложи да търсят книгата.

— Има и още нещо — продължи той. — Последното нещо, което Игнацио ми казва, е: „Вратите са отворени, но трябва да побързаш“. — Млъкна и хвърли поглед към Сиена. — Двайсет и пета песен вероятно препраща към определено място тук, във Флоренция. Очевидно някъде, където има врати.

Сиена се намръщи.

— В този град има десетки врати, ако не и стотици.

— Да. Затова трябва да прочетем двайсет и пета песен на „Рай“. — И ѝ се усмихна, изпълнен с надежда. — Случайно да знаеш цялата „Божествена комедия“ наизуст?

Тя го изгледа учудено.

— Четиринайсет хиляди стиха на старовремски италиански, които съм прочела като дете? — Поклати глава. — Ти си този с невероятната памет, професоре. Аз съм просто лекар.

Докато продължаваха напред, Лангдън си помисли, че е тъжно задето Сиена, след всичко, пред което бяха преминали, предпочита да крие истината за изключителния си интелект. Просто лекар? Не се сдържа и се усмихна. Най-скромният лекар на света, каза си, като си спомни вестникарските изрезки, в които бе прочел за специалните ѝ умения — които за нещастие, но не изненадващо, не включваха научаване наизуст на една от най-дългите поеми в литературната история.