Продължиха напред мълчаливо и накрая Лангдън видя напред обнадеждаващ силует. Платформата!
Несигурните дъски, по които вървяха, водеха право към стабилна структура с парапет. Ако успееха да се качат на нея, щяха да продължат по пътеката до изхода от подпокривното пространство и вратата, която беше близо до стълбището на атинския херцог.
Когато наближиха платформата, Лангдън погледна към окачения таван на два метра и половина под тях. Досега всички съставни елементи бяха подобни. Но този, над който предстоеше да преминат, беше огромен, много по-голям от останалите.
„Апотеозът на Козимо I“, помисли Лангдън.
Обширният кръгъл елемент бе най-ценната картина на Базари — централната част на цялата Зала на Петстотинте. Лангдън често показваше диапозитиви с тази творба на студентите си и им посочваше приликите с „Апотеозът на Вашингтон“ в Капитолия — скромно напомняне, че в самото си начало Америка е взела от Италия много повече от идеята за република.
Днес обаче Лангдън искаше да мине колкото се може по-бързо над „Апотеоза“, а не да го разглежда. Ускори крачка и извърна глава към Сиена, за да ѝ прошепне, че почти са стигнали.
И тогава десният му крак не улучи средата на дъската и взетата назаем обувка стъпи наполовина във въздуха. Глезенът му се огъна и той се хвърли напред, наполовина залитайки, наполовина тичайки, за да се опита да си възвърне равновесието.
Но вече беше прекалено късно.
Коленете му се стовариха върху дъската, а ръцете му се протегнаха отчаяно напред в опит да стигнат гредата. Фенерчето политна някъде в мрака под тях и тупна върху платното. Краката на Лангдън едва го отведоха до следващата греда, дъската падна и се стовари с трясък върху рамката на „Апотеоза“ на два и половина метра под тях.
Звукът отекна.
Изпълнен с ужас, Лангдън едва се задържа на крака и се обърна към Сиена.
Под бледата светлина на падналото фенерче, което лежеше долу на платното, видя, че Сиена стои на гредата зад него и няма как да премине. В очите ѝ се четеше това, което Лангдън вече знаеше. Че звукът от падналата дъска сигурно ги е издал.
Очите на Вайента се стрелнаха нагоре към украсения таван.
— Плъхове под покрива? — пошегува се нервно мъжът с камерата.
„Големи плъхове“, помисли Вайента и огледа кръглата картина в центъра на тавана. Малък облак прах се процеждаше между две съседни рамки и Вайента можеше да се закълне, че вижда лека издутина в платното… сякаш някой го натискаше от другата страна.
— Може би някой от полицаите си е изпуснал пистолета от платформата — каза мъжът и също погледна издутината на картината. — Какво мислите, че търсят? Цялото това раздвижване е много вълнуващо.
— Платформа ли? — попита Вайента. — Там горе могат да се качват хора?
— Разбира се. — Той посочи към входа на музея. — Зад тази врата има друга, която води към пътека под покрива. Там можете да видите как Вазари е наредил подпорните греди. Невероятно е.
Изведнъж гласът на Брюдер проехтя в Залата на Петстотинте:
— Къде са отишли, по дяволите?
Думите му, също като отчаяния вик отпреди малко, идваха иззад решетката високо на стената вляво от Вайента. Брюдер очевидно беше в стая зад тази решетка…
Погледът на Вайента пак се плъзна по издутината на платното.
„Плъхове под покрива — помисли си тя. — Които се опитват да избягат“.
Благодари на мъжа с камерата и бързо закрачи към входа на музея. Вратата беше затворена, но след като толкова много полицаи тичаха из музея, тя подозираше, че отключена. Разбира се, инстинктът ѝ не я подведе.
47.
На площада отвън, сред хаоса от пристигащи полицаи, мъж на средна възраст стоеше в сенките на Лоджа деи Ланци и наблюдаваше с огромен интерес случващото се. Носеше очила с елегантни рамки, вратовръзка с ориенталски мотиви и малка златна обеца на едното ухо.
Докато гледаше трескавото раздвижване, се улови, че отново се чеше по врата. За една нощ бе получил обрив, който се влошаваше и се разпространяваше на малки пъпчици по брадата, шията, бузите и очите.
Погледна ноктите си и видя по тях кръв. Извади носната си кърпа и си обърса пръстите, попи и разкървавените пъпчици по врата и бузите си.
След като се почисти, върна погледа си върху двата черни вана, паркирани пред палата. На задната седалка на по-близкия имаше двама души.
Единият бе въоръжен войник, облечен в черно.
Другият — много красива среброкоса жена със син амулет.
Войникът се приготвяше да използва спринцовка.
Читать дальше